Той кимна унило.
— Представям си.
— Може би бихте желали да допълните или да коригирате показанията й? — попитах аз.
Той въздъхна тежко.
— По кой въпрос?
— Имам предвид дискетата — казах аз.
Той се облегна назад в креслото си, погледна ме замислено и предложи:
— Вижте, Турецки, може би е по-добре да забравим тези отдавнашни обстоятелства? Получи се недоразумение, вярно, какво сега да… И без това се разкайвам за лекомислието си.
— Наистина, по-добре би било да забравим — казах аз. — Но, Вадим Сергеевич, какво да забравя, като още нищо не знам със сигурност?
— Но напълно можете да предположите — промърмори той.
Кимнах утвърдително.
— Добре — казах аз. — Да предположим какво е станало. Мисля си, че в онази паметна вечер, когато сте им отишли на гости, не сте харесали особено Николай Ратников. Дразнел ви е с маниерите си, със своята увереност и невъзмутимост. Нали така?
— Напълно възможно — каза той.
— В джоба ви се е оказала тази дискета и сте решили да разиграете Нина, да споделите с нея държавна тайна. Тя се е хванала и вие сте се почувствали удовлетворен. Сега двамата сте имали своя малка тайна.
— Вие сте тънък психолог — спокойно забеляза Соснов. — В живота обикновено не анализираме мотивите си с такова старание.
— А после сте се обадили и сте я помолили да донесе дискетата на гарата. Дори сте имали приготвен билет за нея. Наистина ли сте вярвали, че ще изостави мъжа си?
— Пристъп на романтика — махна той с ръка. — Всъщност винаги взимам два билета, за да съм сам в купето.
— А сега ми кажете, случайно съвпадение ли е, че по същото време бандитите са убивали Ратников и децата? Или за това е имало някакви причини?
Успях да го поразтърся, той посегна към бутилката с минерална вода. Докато пиеше, аз разглеждах картините на стената.
— Осъзнавате ли какво говорите? — попита той.
— Моля ви, Вадим Сергеевич — казах аз. — От момента на първия ни разговор научихме толкова нови неща, че поредното откритие вече няма да е сензация. Може би сте искали да спасите Нина от нападението на кагебистите, а?
— Глупости — рязко отвърна той. — Не бих могъл да знам нищо за това нападение!
— Значи е случайност?
— Очевидно — измърмори той. — Обуздайте фантазията си, Турецки. Следователят трябва да оперира с факти, а не с измислици.
— Спомням си — кимнах аз. — Но имаме още една новина. Оказва се, че убийците, Чекалин и Тверитин, изобщо не са убити в Карабах. Те са си живи и здрави и сега са при нас.
Соснов се вкамени.
— Какво? — проговори той едва чуто.
— Представяте ли си — казах. — А най-неприятното е, че не можем да им инкриминираме делото на убития капитан, защото отдавна е прекратено. Но те споменават за някакъв голям човек, чиято воля са изпълнявали в Краснодар. Как мислите, кой би могъл да е това?
— Който и да е от началника на местното управление на КГБ до секретаря на крайкома на партията.
— Но те твърдят, че той и сега е крупна политическа фигура — продължавах играта си аз. — Познавате краснодарските деятели по-добре от мен, може би ще ни предложите един-двама кандидати?
— Какво смятате да ги правите? — попита Соснов.
— Преди всичко бих искал да се запозная с тях.
— Имам предвид арестуваните кагебисти.
— Вероятно ще бъдат съдени за спекулация с наркотици — казах аз.
Соснов машинално кимна и произнесе разсеяно:
— Благодаря за информацията.
След това той съвсем изключи от разговора и така и не ми даде никакъв намек нито за виновността си, нито за обратното. Новината за ареста на убийците действително го потресе, но той спокойно можеше да бъде разтревожен от това обстоятелство от съображения за справедливост. Така и не успях да постигна някаква яснота в по-нататъшния разговор и скоро секретарката Лена влезе, за да му напомни за срещата с някакви знатни чужденци на Шереметиевското летище. Времето на аудиенцията завърши.
Върнах се в прокуратурата, докладвах за всичко на Меркулов и той каза:
— С две думи, ти си му дал информация, а той на тебе — не. Много продуктивен метод за водене на разпит.
— Във всеки случай — казах аз — той е предупреден.