През нощта й се присъни кошмар и тя скочи, обляна в сълзи. Когато дойде на себе си, беше забравила съня, но тревожното състояние на кошмара остана и изведнъж я връхлетя вълна на страшно и мрачно униние. Тогава се сети, че сред доверените лица, към които я съветваше да се обърне Феликс в последното си писмо, имаше и свещеник. Тя не беше вярваща, но беше чувала от други хора, че разговорът със свещеник действително често облекчава душата. Наистина, не беше лесно да разкаже на непознат човек всички свои страхове и преживявания, но на познатите нямаше какво да каже.
На сутринта се обади на посочения телефон и отец Александър й каза, че е готов да поговори с нея.
— Само имайте предвид — добави той, — въпреки че номерът ми е московски, живея доста далече.
— С кола съм — каза Нина. — Кажете ми как да стигна до вас.
За излета в провинцията тя изкара от гаража елегантния си джип и Аня, която наблюдаваше приготовленията й от балкона, чак поиска да дойде с нея по този случай.
— Не — твърдо отряза Нина. — Тайната на изповедта.
— Знам я аз твойта изповед — обидено каза Аня.
Вече в друго настроение, с надеждата да свали от себе си натоварването от последните дни, Нина пътуваше към далечния подмосковен район, където се намираше енорията на отец Александър. В представата й свещеникът трябваше да бъде нещо като обществен психолог, успокояващ душата. Иначе защо Феликс би й дал телефона му?
Храмът, в който служеше отец Александър, беше в далечно малко селце и домът на свещеника се намираше точно до църквата. Нина спря пред църковните врати и почувства, че при вида на кубетата с кръстовете смущението й не намалява, а напротив, нараства. Дори за момент й се прииска да се махне оттук. Но свещеникът, облечен в сив подрасник, вече беше излязъл пред къщата и я повика:
— Вие ли сте Нина Алексеевна?
— Да, аз — каза Нина с въздишка.
Свещеникът беше не много млад, но още съвсем бодър човек с бели косми в късо подстриганата брадичка. Той слезе при нея и каза:
— Да, колата ви е страхотна.
Нина разсеяно кимна.
— По работа ли искате да говорим? — попита той с любопитство. — Или за душата?
— За душата — каза Нина, която се чувстваше доста неловко.
Свещеникът кимна.
— Тогава да отидем в храма — предложи той. — Изчакайте ме за момент.
Той влезе в къщата и скоро излезе, след като се беше преоблякъл в тъмносин подрасник и беше надянал кръста. Отвори вратата на църквата с един голям стар ключ и двамата влязоха в тихия полумрак. Нина почувства, че я обзема непонятен трепет. Свещеникът влезе в олтара, надяна епитрахила, излезе и покани Нина пред аналоя до голямата икона на Богородица. Той сложи там големия сребърен кръст и малкото евангелие в обков, после се обърна към Нина.
— Доколкото разбирам, искате да се изповядате — каза той.
— И аз не знам какво искам — отвърна Нина. — Тежко ми е на душата, отче. През последната година направих много неща.
— Изповедта е тайнство — каза отецът. — Разказвате всичко най-лошо за себе си и Господ ви чува. Той ви прощава само при условие че действително искате да се избавите от греха.
Сигурно знаете, много хора само се хвалят с греховете си и изобщо не желаят да се покаят.
— Работата е там, че не знам искам ли да се покая — каза Нина.
Той се усмихна.
— Във всеки случай нещо силно ви безпокои, не е ли тъй? Вие не сте религиозна, а сте дошли при мен.
— Дойдох при вас, защото Феликс Захарович ми даде телефона ви в случай на тежка нужда. Ще ви разкажа всичко — реши се Нина, — а вие решете дали се разкайвам или не.
Отецът кимна. Нина събра смелост и започна да разказва. За страшната гибел на мъжа и децата й, за полубезумното й състояние по това време, за решението си да се заеме с възстановяването на справедливостта на този свят. За Феликс и неговата „Народна воля“, за платените убийства, за Стукалов и Льоша Дуганов, за живота си в чужбина, за Серьожа Семенихин и Вадим Соснов, и накрая за вчерашното убийство на двамата злодеи. Тя разказваше всичко това за пръв път в живота си и то приличаше на скок в ледена вода. Направо ти секва дъхът.
Отец Александър я слушаше и като че ли ставаше пред очите й по-стар и по-мъдър. Лицето му се изостри, покрай очите му се появиха бръчки, от предишната приветливост не остана и следа. Като че ли действително поемаше върху себе си преживяванията й и те му причиняваха дълбока болка.