— Не знам защо дойдох при вас — развълнувано говореше Нина. — Всичко ми се обърка, вече не мога да разбера какво правя. Струваше ми се, че върша право дело, а сега, когато всичко свърши, съм объркана. Дойдох при вас, за да си спомня какво е добро и какво е зло.
Той кимна.
— Нина, скъпа — започна той с тежка въздишка, — всичко, което ми разказахте, е страшно. Стигнали сте толкова далеч по пътя към вечната гибел, че е страшно дори да си помисли човек. Но ако искрено желаете да се върнете към светлината, има възможност. Само ще трябва много да се трудите над себе си.
— Не разбирам — объркано смънка Нина. — Не съм сигурна…
— Разбира се — съгласи се отец Александър. — Вие всъщност сте болна. Нещастието, което някога се е случило с вас, ви е пречупило. Във вас, може да се каже, се е вселил бяс, страшен духовен вирус, изкривяващ всяка представа за добро и зло.
— Но защо мислите така? — не се предаваше Нина. — Аз се борех…
— Сама признахте — напомни свещеникът, — че ви е било по-лесно и спокойно да убивате невинните хора, случайните свидетели на вашата трагедия, отколкото да стреляте по явните мерзавци. Наистина, вашето изкривено съзнание е преобърнало всичко, вие убивате, защото се стремите да убивате, а едва след това си измисляте уж нравствено основание.
— Не е така — горещо се опита да спори Нина, но спря, като се натъкна на внимателния, изпълнен със състрадание поглед на свещеника. Той казваше на глас това, за което тя се досещаше, но не смееше да си го помисли.
— Повярвайте ми — тихо продължи отец Александър. — Вашият съпруг и вашите деца никога не са се нуждаели от отмъщение. Те и сега гледат делата ви със скръб и ужас и плачат за духовната ви гибел.
Нина се разрида и отец Александър не побърза да я утешава, просто стоеше до нея и тихо се молеше. Тя извади кърпичка от чантата си, попи сълзите от страните си и прегракнало попита:
— Според вас сега вече с мен е свършено, така ли?
— Съвсем не — възрази отец Александър. — Знаете ли, преди да стана свещеник, също бях отчаян грешник. Наистина, бях по-близо от вас до църквата, но толкова по-страшен бе грехът ми, грях против църквата. Не твърдя, че вече съм спасен, но достигнах мир в собствената си душа. Съзнавам страшните размери на своята греховност и я изчерпвам, доколкото мога. Признайте и вие падението си и Господ ще ви даде сили да преодолеете себе си.
— Какво трябва да правя? — неуверено попита тя.
Отец Александър помълча.
— Имате прекрасна възможност да сложите началото на покаянието си. Казахте, че е останал още един, главният виновник за смъртта на мъжа ви?
— Не съм сигурна — каза Нина. — Имам подозрения по този въпрос, но ако е така…
— Е, представете си, че наистина е така — каза отец Александър, — и му простете.
Нина буквално отскочи.
— Да му простя?
— Да — твърдо каза свещеникът. — По този начин ще покажете, че сте готова да се противопоставите на сатанинските изкушения.
— Но тогава — объркано промърмори Нина, — тогава всичко ще загуби смисъл!
— Да — каза свещеникът. — Именно. Всичко извършено досега от вас ще загуби смисъл. Нима искате този страшен смисъл да остане да ви преследва?
— Няма да мога — поклати глава Нина. — За нищо на света няма да мога…
— Ще можете, ако го пожелаете силно — възрази отец Александър. — Господ ще ви помогне, Нина. Непременно ще ви помогне. Трябва само да поискате.
По обратния път Нина с изумление си спомняше този разговор, защото сега, зад волана на джипа, който се носеше по междуградския път, виждаше нещата съвсем иначе. Там, под сводовете на храма тя трепереше и благоговейно слушаше думите на побеляващия свещеник, но сега всичко това й се струваше лудост. Не можеше да приеме сериозно разсъжденията за бесовете и духовния вирус, а идеята да прости на Соснов отхвърляше с цялото си същество, едва ли не с позиви за повръщане. Опитваше се да си докаже, че ходенето при свещеника е било глупаво недоразумение, но всичко свърши с това, че просто се разплака. Не я напускаше мисълта за това, че душите на убитите й деца и съпруга й наистина плачат за нея и я зоват да се опомни.
Не, разбира се, не можеше да прости на Соснов, в случай че вината му се докажеше, но в самото предложение имаше някаква примамлива парадоксалност, някакво предизвикателство, което несъмнено я привличаше. И представяйки си за миг как му прощава, Нина чувстваше прилив на сърдечна топлина и удивителен душевен покой. Имаше нещо удивително привлекателно в това и през целия път до Москва тя не можеше да престане да мисли за него. Във всеки случай, призна тя, влизайки в столицата, от предишната унила безизходност не остана и следа. Отново й предстоеше жесток избор и тя се готвеше за него.