55.
Вадим Сергеевич Соснов се измъкна от служебната кола и тръгна по стъпалата към входа на Белия дом. Както винаги, наоколо беше пълно с най-различни хора, някои го поздравяваха и той неизменно отговаряше учтиво на всеки. Това, което в пресата се наричаше „лоби“, в отечествения вариант представляваше просто околопарламентарно събиране. Много от навъртащите се тук хора действително бяха представители на някакви промишлени и търговски отрасли, но по-голямата част просто зяпаха, изпитвайки несъмнено удовлетворение от близостта до „коридорите на властта“. На самия вход той изведнъж чу:
— Вадим!
В първия момент даже не разбра, че се обръщат към него, но после спря и се обърна. Към него пристъпи ефектна жена с големи черни очила.
— Мен ли викате? — недоумяващо попита той.
Жената си свали очилата и той веднага позна Нина Ратникова.
— Нина, ти ли си?
Външният й вид изобщо не предполагаше тежки разтърсващи преживявания в близкото минало. Тя бе добре облечена, с модерна прическа и изглеждаше прекрасно.
— Трябва да поговоря с теб — каза тя с известно вълнение.
Вадим Сергеевич погледна секретарката Лена и тя прошепна:
— Шерифите.
Той също си спомняше за делегацията американски шерифи, които му бяха поверили да съпровожда като парламентарист, отговарящ за въпросите на реда.
— Нина, мила — каза той със съжаление. — През следващите три часа ще бъда страшно зает.
— Мисля, че и след това няма да си свободен — каза Нина и леко се усмихна. — Какво ще кажеш за вечеря в ресторант? Знам едно ресторантче на Арбат, може да се срещнем там.
Вадим Сергеевич неволно се порази от абсурдния характер на ситуацията — на прага на Белия дом, в присъствието на секретарката и референта му, пред цялата компания зяпачи жена го кани на среща.
— Чудесно — кимна той. — Ще бъда там точно в седем. Как се казва това ресторантче?
През целия ден мислеше за тази покана, приблизително досещайки се за какво може да стане дума, но все пак заинтригуван. Преди една година би изпитвал съвсем други чувства, но за тази една година прекалено много неща в живота му се промениха. Сега можеше да си признае, че някъде дълбоко в себе си е очаквал появата й, и обяснението, което им предстоеше, трябваше да го избави от огромното вътрешно напрежение.
Когато в седем и половина напусна работното си място, телохранителят Женя, който го чакаше долу до колата, попита:
— Вкъщи ли, Вадим Сергеевич?
— Не — каза той. — Ще ти се наложи днес да поработиш извънредно, момче. Отиваме на ресторант.
— Както кажете — измърмори телохранителят без особена радост.
Стигнаха до Арбат по преките и Вадим Сергеевич с немалко удоволствие се разходи пеша по тази винаги оживена и кипяща от живот улица. Телохранителят Женя вървеше отзад и нервничеше.
Вадим Сергеевич слезе по стъпалата в сутерена, където се намираше ресторантът, обърна се към оберкелнера и той веднага го придружи до отделна маса.
— Нина Алексеевна ще дойде скоро — каза той и се поклони.
Соснов кимна. Масата беше сервирана образцово, намираше се в дъното на салона и това разположение му позволяваше спокойно да се оглежда. Хареса му и обстановката, и малкият джазов оркестър, който тихо свиреше популярни някога мелодии, а и кухнята беше прилична, ако можеше да бъде оценена по външния вид на ястията. Соснов си спомни с лека усмивка, че за последен път е бил с Нина на ресторант в Новоросийск, отбелязвайки завършването на университета. Тогава и обслужването, и кухнята бяха по-обикновени, но пък колко по-прости бяха отношенията им. Сега дори не знаеше какво да й каже.
Нина се появи след десет минути и той стана, за да я поздрави. При това забеляза с крайчеца на окото си, че телохранителят Женя седи на служебната маса и унило пие бира от висока чаша. По време на цялото си пребиваване на високия пост Соснов нито веднъж не бе имал случай да провери доколко е надеждна охраната му.
— Станала си толкова красива — забеляза Соснов, когато седнаха. — Какво е станало с теб? Да не си получила наследство?