— Да — кимна Нина. — Чу ли вече за това, което е станало в съдебната зала в Измайлово?
Вадим отвори шампанското, без да бърза, спря със знак келнера, който се хвърли към него, и напълни чашите.
— Нека първо да пием — предложи той. — Много се радвам да те видя, Нина.
Нина не отговори, но послушно се чукна с него и отпи глътка.
— Те са убити, Вадик.
— Знам — каза той. — Би трябвало да си напълно удовлетворена.
И се зае с ордьовъра.
— Още не знам — каза Нина. — Стана буквално пред очите ми, още не съм се оправила от шока.
— Наистина ли беше толкова ефектно? — попита Вадим.
— Беше неочаквано и страшно — каза тя.
Вадим спокойно сдъвка салатата си и попита:
— Та за какво искаше да говориш с мен?
— За убийството — каза Нина. — Сигурно вече знаеш, тези боклуци твърдели, че са изпълнявали указанията на някакъв големец.
— Искаш да попиташ дали аз съм този големец? — криво се усмихна Вадим.
Нина кимна, като го гледаше втренчено.
— Не, не съм аз. — Вадим отпи глътка шампанско. — Тук хранят вкусно. Не разбрах, често ли идваш тук? Оберкелнерът те нарече на име и бащино.
— Разбираш ли — продължаваше Нина, — за мен е много важно да знам.
— За да ме убиеш ли? — попита Соснов с усмивка.
— Какви ги приказваш! — възкликна тя негодуващо.
Вадим се усмихна.
— Все пак има някой, който ги убива. Защо да не си ти?
— Мислиш, че съм способна на това ли?
— Научих прекалено късно — каза Вадим. — Помисли си само, този маниак вече е убил десетина случайни свидетели.
— Подозираш ли ме? — Нина се учуди много искрено.
Вадим се разсмя.
— Стига глупости, шегувам се. Въпреки че ако си спомни човек как стреляше, може доста да се замисли.
— Но ти дойде тук — възрази Нина. — Значи все пак не си се изплашил.
— Не вярвам, че ме смяташ за виновен — каза Вадим.
Нина поклати глава.
— Кажи ми истината, Вадик — изведнъж жално го помоли тя. — Наистина ли нямаш нищо общо? Наистина ли не знаеше, че ще го измъчват?
Соснов погледна оркестъра и си помисли, че животът е скучен, ако не го разнообразяваш с неочаквани обрати. Той отпи още малко от шампанското и каза:
— Знаех.
— Не! — неволно възкликна Нина.
— Разбери ме правилно — побърза да обясни той, изплашен от собственото си признание. — Разбира се, не можех и да си представя, че ще стигнат до такова зверство. Очаквах от тях максимум да му понамачкат физиономията.
— Ти… — каза тя с горчивина. — Значи все пак си ти?
— Аз. Много съжалявам, скъпа… Можеш да ме застреляш на място.
Нина мълчеше потресено.
Соснов извади цигарите си, запали и се облегна назад на стола. Цигарата в ръката му трепереше, той също бе потресен от собствената си откровеност. Преди половин час, когато слизаше в този ресторант, не би могъл и да си помисли, че нещата ще се развият така. Явно причината беше в нея, в Нина.
— Не знам какво ще си мислиш отсега за мен — каза той. — Изобщо не смятам да се оправдавам. Вечната история, двама мъже и една жена. Не можех да му простя…
„Що за глупости дрънкам?“ — помисли си той. Нямаше никаква вечна история, а само най-обикновено оскърбено самолюбие. Моментна ярост на силен човек, комуто обстоятелствата не са се подчинили. Раздразнение срещу наглото и самоуверено капитанче, което трябваше да бъде поставено на място. Това раздразнение още не беше утихнало.
— Още те обичам, Нина — проникновено каза той.
— Наистина ли? — попита Нина равнодушно. — Аз пък още обичам мъжа си.
— Разбрах го едва впоследствие — каза Вадим с въздишка. — Ако знаеше какво преживях след всичко това… Как се проклинах.
— Знаеш ли какво? — каза Нина.
— Какво? — попита той.
Нина мълча известно време, като не се решаваше да започне.
— Не се надявам на нищо — каза Вадим. — Сам си го направих. Живея с жена, която не обичам, а на жената, която обичам, причиних несравнимо нещастие. Глупаво е…
— Не вярвам на нито една твоя дума — произнесе с труд Нина. — Вярвам ти, че не си искал всичко това, но главният виновник все пак си оставаш ти, Вадик.