— Всичко е наред, Вадим Сергеевич — кимна той.
Соснов не бързаше.
— Алик — помоли той шофьора, — излез за момент.
Той послушно се измъкна от колата и затвори вратата. Соснов извади малък компютър, включи го и почака да се зареди. После пощрака по клавишите и в появилия се прозорец се изписа телефонен номер. Той вдигна телефонната слушалка.
— Ало? — чу се глас в слушалката.
— Обажда се Председателят — уморено каза Соснов. — Свържете ме с генерал Чернишов.
Нещо изщрака, запищя и се чуха сигнали. Накрая генералът вдигна слушалката.
— Генерал Чернишов слуша.
— Ето какво си мисля, генерале — каза Соснов замислено. — Последното указание на Старейшините е породено от паника и страх за собствената им безопасност. Не ви ли се струва?
— Този страх не е без основания — възрази генералът. — Ако нашата операция се провали, положението силно ще се усложни.
— Не вярвам да е толкова просто — каза Соснов. — Не, за пореден път се опитват да размътят водата. Насъскват ни един срещу друг!
— Ако имате предвид мен…
— Оставете, нямам предвид личните обиди. Предлагам да се съберем в резервния блок, за да обсъдим възникващите проблеми. Кажете ми, още ли не сте открили подстъпите към нашите по-възрастни другари?
— Търсим. Те са премислили всичко, Председателю.
— Побързайте — нареди Соснов. — Те също ще действат и трябва да ги изпреварим.
— Ще направим всичко възможно — увери го генералът.
Соснов затвори и се замисли. Нямаше ли някаква особена напрегнатост в гласа на генерала? Дали този нехранимайко не го беше продал и него, човекът, благодарение на когото се измъкна от пълното забвение в резерва? Ако е така, то…
Когато излезе от колата, Женя и шофьорът пушеха наблизо. Соснов им махна и тръгна към входа. А от входа към него пристъпи човек в черно и започна да стреля с автомат. Соснов бе отхвърлен към колата и докато се смъкваше надолу, видя как падат и Алик, и Женя. Това беше последното, което видя.
56.
Нина дойде на себе си, когато седналият срещу нея Бък едва чуто изсумтя. Тя вдигна глава, усмихна му се слабо и въздъхна.
— Кавалерът ме напусна — каза тя.
— И какво научи? — попита Бък.
— Той е — каза Нина. — Току-що си призна.
— За какво му е да си признава? — учуди се Бък. — Такова впечатление ли му направи?
— Знаеш ли — замислено отвърна Нина, — според мен животът му е много скучен. Призна си от скука, а после се уплаши.
— И какво ще правиш с него? — запита Бък. — Пак ли ще викаш Бейби?
Нина се усмихна и поклати глава.
— Не. Бейби си замина, той вече не иска да убива никого. Нашият главен виновник остава да живее. Глупаво е, нали?
Бък помълча, а после каза:
— Сега всичко е глупаво.
— А на мен ми харесва — каза Нина. — Само че не знам какво да правя отсега нататък?
— Омъжи се — посъветва я Бък. — Раждай деца.
— Добро предложение — усмихна се тя. — Ще си помисля.
Бък я изпрати до колата, паркирана в пряката и попита на сбогуване:
— Ще се видим пак, нали?
— Засега не смятам да умирам — отвърна Нина. — Благодаря ти.
Тя се качи в колата и си замина.
Настъпваше топлата лятна вечер, когато нагрятата през слънчевия ден земя най-после можеше малко да си отдъхне от жегата. На плажа в Строгино хората бяха осеяли брега, играеха волейбол на пясъка, почиваха си. Вечерната прохлада предполагаше пълно отпускане и само Нина не можеше да се отпусне и да забрави всичките си грижи. Измъчваше я страшно съмнение и й беше необходимо немалко усилие, за да се придържа към приетия избор.
Пазачът в подземния гараж я погледна с интерес и каза весело:
— Хубаво е времето днес, а, Нина Алексеевна?
Нина му кимна и се качи горе. Аня я нямаше вкъщи, явно беше излязла някъде и Нина даже се зарадва. Първото, което направи, беше да отиде до бара, но откри само празни рафтове и се сети, че беше скрила всичко при пазачите. Нямаше желание да слиза отново за една бутилка, смъкна дрехите си и отиде в банята. Докато лежеше в топлата вода, тя отново се мъчеше да убеди сама себе си, че е постъпила правилно, и сега това й се удаваше с по-малко напрежение.
— Нина, вече си се върнала? — надникна Аня, която се прибираше от плаж. — А пък аз играх волейбол с момчетата. Знаеш ли колко е гот!