— Сега бих пийнал нещо…
— Колко жалко — разсмя се Нина. — Скрих долу всичкото пиене от Аня. Всъщност почакай!
Тя стана, отмести картината на стената и видя вратата на домашния сейф. Не го беше отваряла, откакто дойде тук. Цифровата комбинация беше прекалено проста, за да я забрави. Четири завъртания на ключалката и сейфът се отвори.
— Бива си я избичката — учуди се Серьожа.
— Шампанско — обяви Нина, измъквайки бутилката. — Виж колко е голяма.
— Има и писмо — каза Серьожа.
— Писмо ли? — каза Нина. — Бях забравила за него.
Серьожа отвори плика, извади хартията и прочете:
„Поздравявам те с новото жилище, желая ти дълго щастие.
Нина въздъхна.
— Не знаех, че писмото е от него. Мислех, че е от фирмата, която е правила сейфа. Това ли е всичко?
— Не — развълнувано каза Серьожа. — Има послепис: Това е истински „Периньон“.
— Това ли е — разочаровано провлачи Нина.
— Не разбираш ли? — възкликна Серьожа. — Именно това е ключът!
— Кое? — не разбра Нина.
— „Периньон“ — възкликна Сергей. — Виж, специално е подчертано! Намерихме го, Нина.
— Наистина ли? — произнесе Нина доста спокойно. — Тогава имаме още един повод да пием, не е ли така?
Възбуденият Серьожа я погледна с известно учудване и поклати глава.
— Бива си те!
— Това винаги слабо ме е интересувало — призна Нина. — А ти, изглежда, си мислил само за него напоследък.
— Ти не разбираш — възрази Сергей. — Сега са в ръцете ни!
— Донеси чашите — решително каза Нина.
Серьожа послушно донесе чашите и Нина му връчи бутилката.
— Отваряй.
Серьожа отвори шампанското и напълни чашите.
— Е — каза Нина, вдигайки своята. — За твоя успех, Серьожа.
— Глупости — каза той. — За нас. Не ми пука за ключа — решително каза той. — Просто си мислех, че това ще ни избави…
— Достатъчно — каза Нина и сложи ръка на устата му. — Нека да е за нас.
Те пиха, оставиха чашите и неволно посегнаха един към друг. Серьожа я прегърна и я целуна по устните и Нина го прегърна в отговор.
— Я виж! — изведнъж възкликна Серьожа.
Хартията с писмото на Феликс беше потъмняла и надписът на нея вече не можеше да се разчете.
— Чудесно — усмихна се Нина. — Значи изобщо не я е имало.
— А нас ни има. — Серьожа отново я прегърна.
Когато късно през нощта Аня надникна в кабинета, Серьожа и Нина спяха прегърнати на дивана. Тя бързо излезе, затвори вратата и се разплака.
57.
Когато на сутринта се явих в прокуратурата, настроението ми беше доста разсеяно. Вече знаех за убийството на Соснов, Грязнов ме вдигна късно вечерта и ме закара на „Кутузов“, където живееше покойният депутат, за да се убедя лично, че нашата история има продължение. Гледах локвите кръв на светлината на фенерчета, разглеждах следите от куршуми по служебната кола и тежко въздишах. Още не се бяхме оправили с убийството на Чекалин и Тверитин, а сега това.
— Всички са сигурни, че пак е Бейби — каза Грязнов.
— Кои са тези всички?
— Нашите експерти от НТО, оперативните и Шура.
— Шура? — учудих се аз. — И тя ли е в течение?
— Това не е Бейби — тихо промълви Грязнов. — Опукал го е някой друг. Бейби никога не е използвал автомат.
Погледнах го унило.
— Няма ли свидетели?
— Откъде? — Той махна с ръка.
— Е, работете — казах аз и си тръгнах към къщи.
Да си призная, вече ми беше омръзнала цялата история около Бейби и направо бях щастлив, че списъкът е завършен и нашият неуловим убиец трябва да приключва епопеята си. Вече и дума не можеше да става да го хванем, Бейби беше просто забранена тема в прокуратурата. Мислех си, че при непосредственото ми участие се раждаше нов мит, който щеше да надживее нашето поколение. Жалко само, че „Народна воля“ оцеля заедно с всичките си генерални планове за бъдещето, но вече бяхме успели да разберем, че тази организация е от сериозен мащаб и съвместните ни усилия в това направление явно не бяха достатъчни.
Бяха ми се насъбрали немалко дела, които не бяха свързани нито с „Народна съвест“, нито с Бейби и безметежно се занимавах с тях, когато ми се обади дежурният и ме свърза с човек, който искаше да говори със следователя по делото на Бейби. Аз естествено се понамръщих, но не посмях да откажа разговора.