— Ало — чу се възбуден женски глас, — с кого разговарям?
— Специален следовател Турецки Александър Борисович — чинно се представих аз, за да направя впечатление.
— Добър ден — каза жената. — Искам да ви кажа, че знам коя е Бейби… Да-да, не ме прекъсвайте. Това е Нина Шимова, която сега живее в Строгино на този адрес…
Моментално натиснах бутона за повикване на бюрото си — това беше сигнал да запишат разговора и едновременно да установят откъде се обажда тази жена, а аз самият казах:
— Разбирам хода на мислите ви, скъпа… А с кого разговарям между другото?
— Няма значение — сърдито измърмори тя, но веднага се представи: — Казвам се Анна Назарова. Говоря истината.
— Скъпа Аня — казах аз, — но би трябвало да знаете, че през цялото това време Нина е била в чужбина…
— Никъде не е била — истерично викна Аня. — През цялото време живеехме на „Полежаевска“, където по-късно убиха Льоша Дуганов. Феликс идваше при нея, дъртият козел. После той ни премести в Югозападния район, там убиха още някой. Сега вече знам, това е тя! Тя сама си призна.
— Пред вас ли си призна? — попитах машинално, вече започвайки да треперя от очевидната догадка.
— Не пред мен — измърмори Аня, — пред вашия Серьоженка. Той й е любовник за ваше сведение. Още вчера намериха тук някакъв ключ…
— Какъв Серьоженка? — попитах аз и изстинах.
— Вашият, прокурорският — извика Аня. — Няма спор, възпитали сте едни кадри…
След това тя се разплака и скоро хвърли слушалката. А аз седях още известно време, слушах кратките сигнали и зашеметено осмислях нещата. Сега си спомних, че Нина Ратникова беше инструктор по стрелба в краснодарското управление на милицията, че именно тя седеше срещу убитите Чекалин и Тверитин, че Соснов беше виновен пред нея, защото я беше излъгал. Но Серьожа!…
Затворих, станах тежко и отидох при Меркулов. Това телефонно обаждане изведнъж преобърна всичко, трябваше да се предприемат спешни мерки, а за целта бе необходима санкцията на началството.
Константин Дмитриевич в този момент водеше разговор с финландските прокурори, като се усмихваше напрегнато и кимаше без нужда. Когато влязох при него почти без да чукам, той недоумяващо вдигна глава, но разбра, че случаят е екстрен, и побърза да предаде финландците на представителя на московската прокуратура. Финландците заминаха да разглеждат затвора „Бутирка“, а Костя се обърна към мен:
— Страшно си бледен. Какво, да не би да сте открили убиеца на Соснов? Между другото, генералният отиде да се обяснява със самия президент.
— Открихме го — казах и аз и започнах да му разказвам за обаждането на Аня Назарова. Сега дори се сетих, че точно така се казваше приятелката на убития Льоша Дуганов, която беше изчезнала след убийството. Ето как се беше появила!
Костя ме слушаше с каменно лице. Веднага щом свърших, посегна към телефона, но той звънна преди Костя да вземе слушалката.
— Да? — раздразнено кресна Костя. — Да, слушам… Какво?
Явно му казаха нещо още по-интересно, защото веждите му се повдигнаха.
— Съзнавате ли какво говорите? — ядосано каза той. — Да не би да подслушвате телефоните на прокуратурата? Знаете ли какви последствия може да има това?
Той послуша още малко, после каза:
— Нищо не мога да ви обещая, Александър Александрович. Вие си гледате вашата работа, а ние нашата. Довиждане…
Той ядосано тресна слушалката. Доста хладнокръвен, той рядко излизаше от кожата си, но сега наистина беше.
— Рогозин ли? — попитах.
Костя кимна.
— Вече е чул разговора ти с онази хубавица — каза той — и решително настоява да не се месим. Операцията по залавянето на Бейби вече е започнала.
Той си пое дъх, вдигна глава и ме погледна.
— Доколко е вероятно това, Саша?
— Сто и петдесет процента — отвърнах аз. — Трябваше да се сетя по-рано.
— Да — въздъхна той. — Ето, Серьожа се е сетил…
— Това е направо някакъв кошмар — поразих се аз. — Ако изобщо не бих заподозрял някого, това е той.
— Чакай — опомни се Меркулов. — Тя какво каза за някакъв ключ?
— Каза, че са намерили ключа — отвърнах аз.
— Саша — каза Костя. — Те ще я убият!