— Например? — заинтересувах се аз.
Демьонок сви рамене.
— Например ревност. Жена му, Нина, макар и да не беше красавица, но привличаше, знаете ли. Някога, преди сватбата, се е познавала със самия Соснов.
— Кой е самият Соснов? — сухо, както подобава на столичен оперативник попита Дроздов.
— Нашият депутат — поясни Демьонок. — Заседава във Върховния съвет, възглавява комисията за борба с организираната престъпност. Тогава още беше комсомолски лидер, преустройваше всичко тук, така че го знаеха даже в Москва. Излезе от партията един от първите. С две думи, голям човек.
— И какво? — попитах аз. — И тази версия ли разработвахте?
Демьонок въздъхна тежко.
— Негласно. Нашите този Соснов не го обичат особено, така че се заинтересуваха. Станало е по време на ваканцията на парламента, Соснов им е бил на гости предишния ден — това е цялата версия. Не сме го разпитвали, сами разбирате.
— А срещал ли се е с вдовицата? — попита Дроздов и за пореден път си отбеляза нещо в бележника.
— Ами само на погребението. Той самият сега е женен, и при това сполучливо…
— Добре — обадих се аз. — Останалото го има в делото. Казахте, че главният заподозрян е бил убит при загадъчни обстоятелства. Какво значи това?
— Намериха трупа му в реката — започна да обяснява Демьонок. — Но когато се заеха с разследването, откриха три огнестрелни рани, причинили смъртта. Възстановиха събитията, намериха всички членове на компанията, в която този тип е пиянствал предишния ден, и установиха, че там всеки подозира другите. Били са пияни, иди разбери.
— Добре, а оръжието, с което е извършено престъплението, намери ли се?
— Онези идиоти, като се събудили на сутринта, решили да потулят работата и изхвърлили гилзите и куршумите в реката заедно с покойния. Специалисти, знаят кое какво е. И убийството така и си виси досега. Следствието е замразено.
— Чиста работа — отбеляза Дроздов. — А у вас никакви съмнения ли не са възниквали?
— Възникнаха — кимна Демьонок. — Цялата оперативна част на градското управление бяха приятели на Коля Ратников и нищо не би им струвало да застрелят убиеца-маниак. Още повече че се оказа замесено и местното управление на КГБ.
— Това пък по какъв начин?
— После, когато ги реорганизираха, се оказа, че те също са се интересувалия от Щърбавия. Бил е в списъка на нещатните им агенти. Не знам само как са го използвали.
Дроздов чак подсвирна. Като човек от провинцията, той още не беше свикнал с присъствието на Големия брат в особено важните дела. Лично мен това не ме учуди.
— Но е имало три коли със съучастници — напомних аз. — Намерихте ли някого от тях?
— Нещата стояха така — започна да обяснява Демьонок. — Цялата тази компания, далавераджии и криминални престъпници, действително е била осъждана по материали от негово разследване. Събрали се, напили се и тръгнали да се разправят. Не е имало сериозна организация на престъплението, поне според версията на следователя. Хората, които разбират, ги смущаваха доста неща, например особената жестокост, но след смъртта на главния боклук решиха да не ровят.
— Разумно — подигравателно произнесе Дроздов. — Защо да безпокоим хората? Нека убийците се разхождат на свобода!
Демьонок го погледна замислено.
— Работата е там, че всички са се разбягали насам-натам. Изплашили са се.
— И не беше възможно да ги откриете, така ли?
— А защо? Делото беше прекратено предвид смъртта на обвиняемия.
— Всичко това е много любопитно — прекъснах аз препирнята им. — Значи следствието е разполагало с данни за всички участници в престъплението?
— Да, разбира се — мрачно потвърди Демьонок. — Има ги и в оперативното дело, и в следственото.
— Добре — казах аз. — Ами „Макаров“?
Демьонок ме погледна въпросително.
— Какво „Макаров“?
— Дойдохме при вас по следите точно на този „Макаров“ — поясних аз. — Изплува в Москва, в редица случаи на неразкрити престъпления. Установихме, че и при вас е стрелял доста.
— Извинете — каза Демьонок. — Не съм запознат със случая. Това със сигурност ли е нашият „Макаров“?
— Със сигурност — потвърдих аз.
— Бих искал да знам, кой ли мръсник го използва? — произнесе Демьонок. — Може би някой от нашия списък?