Феликс въздъхна.
— Случва се какво ли не — каза той. — Във всеки случай не трябва да губиш надежда. Ще дойдеш ли на ресторант?
Нина се отказа. Спомените за мъжа й я натъжиха и сега най-много й се искаше да се уедини с албума със снимките на скъпите й хора.
— Жалко — въздъхна Феликс. — Е, без теб и аз няма да ходя.
— Извинявай — каза Нина.
— Забележки по работата имаш ли?
— Не, всичко мина, както беше замислено. Случайно да знаеш дали са го следили този ден?
— Не са. Защо?
— Помислих си, ами ако снимат входа с видеокамера? На излизане се прикрих с яката.
— Браво — каза Феликс. — Засега всичко е наред, имаш пред себе си свободна седмица, можеш да си почиваш. Само не си ходи в Краснодар.
— Защо?
— Един следовател от прокуратурата търси следите на твоя „Макаров“. Няма смисъл да се виждате.
Нина замълча, стиснала устни, и Феликс я погледна въпросително.
— Може би все пак ще го изхвърлиш, а? Разбирам как седят нещата, спомен и тъй нататък… но ще те вкара в беля, със сигурност ще те вкара…
— Това вече го обсъждахме — каза Нина. — Ще се отърва от пистолета едва след като свърша цялата работа. Хайде да не се връщаме повече към това.
— Както искаш — промърмори Феликс. — Имай предвид, за последната работа ти се полага премия. Възнаграждението ти ще бъде удвоено.
След това се разделиха и Феликс Захарович си тръгна нервиран, че не успя да сподели радостта си с Нина. Вместо в „Славянски базар“ той хапна в стола, купи си това-онова за ядене и се върна вкъщи. Но даже студенината на Нина не можа да му развали настроението и докато седеше на дивана с вестниците, той се усмихваше.
Когато някой звънна на вратата, той не стана веднага. Много малко хора знаеха къде живее и само единици биха могли да го навестят. Не се стремеше към извънслужебни контакти, животът му бе посветен на работата и всичките му срещи през последните години имаха предимно работен характер. Единственият човек, когото би искал да види, беше Нина. Но отново се звънна и той стана. Така или иначе нямаше никакъв шанс да се защити от неканените гости, ако проявят настойчивост.
— Кой е? — попита той и погледна през шпионката.
Човекът пред вратата беше непознат за Феликс Захарович, но във вдигнатата му ръка имаше значка, която говореше много. Феликс Захарович отвори вратата, без да бърза.
— Ще позволите ли? — попита човекът.
Феликс Захарович неволно погледна да види няма ли още някой и мъжът леко се усмихна.
— Праща ме Збаровски — тихо произнесе той.
— Влезте — каза Феликс Захарович.
Гостът влезе и Феликс Захарович затвори вратата. Той посочи закачалката и промърмори:
— Събличайте се. Ето пантофи.
Мъжът си свали шлифера, послушно се събу, сложи си поизносените пантофи, които обикновено обуваше чистачката, и последва домакина в кабинета.
— Збаровски, казвате. — Феликс Захарович се намести в креслото. — И какво, той нищо ли не ви даде, освен значката?
Мъжът измъкна от предния си джоб сгънат лист хартия и го подаде на Феликс. Захарович. Докато старецът четеше писмото, гостът се огледа, примъкна креслото за гости и седна.
— Според писмото — произнесе Феликс Захарович — вие представяте екипа на Чернишов?
— Точно така — каза гостът. — Длъжността ми при генерал Чернишов е ръководител на аналитичния отдел. Полковник Александър Александрович Рогозин.
Той подаде на Феликс Захарович визитната си картичка и Феликс Захарович я сложи пред себе си.
— И с какво съм заинтересувал такава важна личност като Виталий Ефремович? — не без кокетство се поинтересува Феликс Захарович.
— Дойдох при вас, за да се консултирам по въпросите за втория етап от плана „Народна воля“ — спокойно отвърна полковникът. — Сигурно знаете, че на втория етап започва да действа нашето подразделение. Имаме си свой тесен сектор на дейност, но хората са настроени много сериозно. Страшно им липсва истинската работа, да знаете.
— Защо сте дошли при мен? — със скърцащ глас попита Феликс Захарович. — Аз не съм нито координатор, нито разпоредител, от мен нищо не зависи.
Полковник Рогозин се усмихна предразполагащо.