— Как може да те изгони от собственото ти жилище? — с укор питаше Нина.
— Той може — плачеше Аня. — Удари ме по бузата, ето тук…
— Защото си смотанячка — каза Нина и снизходително я прегърна през рамо. — Успокой се, глупаче, няма да му позволим да те изгони.
— Нина — още хлипайки, предложи Аня, — а какво ще кажеш да се напием? Така, да забравим всичко!… А после ще отида и ще се хвърля под метрото…
— Говориш глупости — с укор каза Нина. — Що за решение, да се хвърляш под метрото заради някакъв негодник.
— Да го беше чула как се смееше! — горчиво въздъхна Аня.
— Надявам се, че последни ще се смеем ние — каза Нина. — Тъй че на първо време отиваме у нас и престани да мислиш за всякакви глупости.
Аня жално изхлипа, след което отново заплака, но вече без предишната сила.
— А защо си по бельо? — попита Нина. — Да не е съдрал роклята от теб?
— Аз сама — въздъхна Аня, постепенно успокоявайки се. — Такава сцена направих! Срамота е, знаеш ли…
— Виж, от теб не съм го очаквала — отбеляза Нина с усмивка.
Пред входа Аня се закова на място.
— Няма да отида — изплашено каза тя. — Те пак ще ми се смеят.
— Нали отиваме у нас, глупаче — каза Нина. — При мен никой нищо няма да ти направи. Спокойно.
Нина изобщо нямаше внушителна фигура, бе тънка и стройна и на трийсет и няколко години имаше формите на тийнейджър. Но Аня беше свикнала да се доверява на всеки, който говори с нея твърдо и решително, така че да й се въздейства бе особено лесно. Това обстоятелство правеше постъпката на Алексей вече съвсем подла.
Влязоха в жилището на Нина и тя забеляза, че Аня изплашено гледа към тавана, като че ли се страхува Льоша да не я чуе отгоре и да не започне отново да се смее.
— Сега се успокой — каза Нина. — Ще си направим лека закуска и ще гледаме телевизия. Защо си си тръгнала толкова рано от работа? — попита Нина. — Случило ли се е нещо?
Аня кимна горчиво.
— Да, случи се… Бременна съм. Исках да го зарадвам!…
— Ама че глупачка… — продума Нина. — Можеш ли да готвиш?
— Да, разбира се — разсеяно отвърна Аня. — Какво да ти направя?
— С омлет ще се справиш ли?
Аня кимна, после погледна Нина леко виновно и се усмихна.
— Извинявай, Нинуля, нещо трудно съобразявам. Искаш да ти направя омлет, нали така?
— Точно така — потвърди Нина. — Аз излизам по задачи. Ако някой се обади, кажи, че ще се върна след няколко минути. Става ли?
— Добре — въздъхна Аня. — Къде са ти яйцата?
Нина излезе и заключи вратата, после решително тръгна нагоре. Нямаше голямо желание да прави скандал, но в тази ситуация нямаше друг изход. Тя натисна копчето на звънеца и почувства леко нервно потръпване. Още не знаеше какво трябва да каже, а вратата вече се отваряше.
Льоша стоеше пред нея по дънки и фланелка, в определено нетрезво състояние. В ъгълчето на устата му стърчеше цигара.
— Я! — весело произнесе той. — Какви хора! Винаги се радвам да приветствам твърдите и високонравствените жени… Само че Анка и без това я няма, а на мен твоите проповеди не ми действат.
— Така през вратата ли ще разговаряме? — запита Нина.
— Добре, влизай — измърмори Льоша и тръгна към стаята.
Нина влезе, притвори вратата след себе си, но не я заключи. Макар и да не показваше агресивни намерения, от Льоша можеше всичко да се очаква.
— Нямам намерение да чета проповеди — каза Нина, влизайки в стаята. — Това не е моя работа. Минах да разбера кога смяташ да се изнесеш.
— Ааа… — удовлетворено проточи Льоша, — значи вече знаеш? Още по-добре. Предай на любимата ми, че изобщо не смятам да я напускам. И макар че получих от нея незаслужен шамар, готов съм да й простя, но само до следващия път. Имайте предвид, следващият път ще е последен!
— Нещо май не ме разбра — леко подигравателно каза Нина. — Никой не жадува да си те връща. Трябва да изчезваш оттук максимално бързо, защото кварталният вече знае за изпълнението ти и смята да се поинтересува от адресната ти регистрация.
— А, ето какво те вълнува — разсмя се Льоша. — Май не си съвсем информирана, миличка. Имам адресна регистрация от две седмици насам! Така че сега съм законен живущ и мога да пратя твоя квартален толкова надалеч, колкото никога не е бил.