Тя си наложи да стане, да се облече и да започне да действа. Изчезването на чантичката не беше кой знае каква трагедия, но по принцип не трябваше да допуска такова отношение. В устата й беше сухо, главата й се въртеше, ставите я боляха и в стомаха й се извършваха неприлични движения, но тя отиваше на мястото на вчерашната среща, като че ли там щеше да се освободи от всички тези неприятности.
Зрителната памет не я подведе. Намери магазина, дворчето, в което пиха с Вера, даже прецени къде седеше вчерашната компания пияндури. Беше рано, тя седна на една щайга и зачака. Милиционерският опит й подсказваше, че оная мърла трябва да се появи тук, за да се напие.
Измина около час и покрай нея минаха немалко мрачни и изкривени физиономии, докато се появи вчерашната Вера. Тя не беше сама, с нея имаше някакъв крехък очилат юноша.
— Здрасти — каза й Нина и направи крачка напред.
Вера спря, като че ли се беше натъкнала на стена.
— Я, Анечка! Здрасти, мила! Къде изчезна вчера? Аз пък си хванах студент!
— Здравейте — измънка студентът.
— Значи така — каза Нина. — Парите, които бяха там, можеш да си ги задържиш, но ми дай чантичката. Иначе ще те направя на дреб, гадино такава.
— Какво става? — не разбра студентът.
— Ти трай — каза му Вера пренебрежително. — Значи ще ме направиш на дреб, така ли? Знаеш ли какво ще ти се случи, курветино?
— Ама, момичета… — изплаши се студентът.
Вера решително го бутна встрани и тръгна към Нина. Тя не я чака, ритна я по коляното и когато Вера изохка и се преви, я хвана за косата. За начало леко я прасна с коляно в лицето, после попита:
— Какво каза, че не те чух?
— Пусни ме — успя да каже Вера.
Нина я пусна и тя се изправи, бършейки лицето си с ръка.
— Какво си мислиш, тъпачко, да не би да ги колекционирам — каза тя. — Веднага я изхвърлих… Иди да потърсиш в онази кофа.
— Не знам защо, но ми се струва, че предпочиташ да потърсиш сама — каза Нина, гледайки я напрегнато.
Вера не възрази и тръгна към кофата, която беше посочила. Тя се наведе, взе една пръчка и Нина отстъпи една крачка.
— Я без номера!
— Какво, с ръка ли да се ровя? — изсумтя Вера.
С безизразна физиономия тя порови в боклука и накрая измъкна мръсната и смачкана чанта на Нина.
— Тази ли е?
Нина взе чантата, отвори я внимателно и я обърна върху асфалта. От нея изпаднаха ключовете, пудриерата, носната кърпичка и дори портмонето. Празно, естествено. Нина грижливо събра всичко под подигравателния поглед на Вера и изплашения на студента.
— Нищо ли не липсва? — попита Вера, играейки си с пръчката.
— Това-онова липсва — каза Нина. — Сигурно е паднало.
— Ами потърси го тогава — с усмивка предложи Вера.
Нина студено се усмихна в отговор.
— Мисля, че ти ще се справиш по-добре.
Тя рязко й изви ръката, навря главата й в кофата за боклук, хвана я за краката и я хвърли вътре, така че само размахващите се крака стърчаха навън и отвътре се чуваха някакви приглушени стенания.
— Ама защо така? — питаше студентът едва ли не плачейки.
— Защото иначе не става — отвърна Нина, която дишаше тежко след немалкото физическо усилие.
Вера се измъкна от боклука, цялата облепена с картофени обелки, черупки от яйца и люспи от семки. Тя плюеше и ругаеше, а до тях един беззъб небръснат алкохолик се заливаше от смях и се пляскаше по кълките.
Нина също се усмихна, обърна се и си тръгна.
17
Следователят от местната прокуратура Апарин, работил заедно с капитан Ратников по краснодарското дело, бе намерен пак от Грязнов. Сега Апарин беше прокурор на град Тихорецк и отговаряше малко нервно на въпросите на изтреслия се Слава. Да, добре си спомня Коля Ратников, отношенията им са били, може да се каже, приятелски и съвместно дело са имали, но за какво ставаше дума, прокурорът не си спомняше. Нещо за местната дребна номенклатура, ненадхвърлящо рамките на Краснодарския край. Ратников изобщо не би могъл да има някакви сериозни материали. Самият Апарин също беше неописуемо поразен от жестокостта на убийството, която изобщо не съответстваше на мащабите на разследваното дело.