— Разправят, че при нашата система на адресна регистрация можеш да откриеш всеки за броени секунди, разбираш ли — ругаеше Грязнов по пътя. — Броени секунди, дръжки! Тоя Кудинов не се крие, живее си открито и законно, а половин седмица го търсим и не можем да го намерим. А ти ми говориш — компютри!
— Що за фирма е тяхната? — попитах аз.
— Обикновена — каза Грязнов. — Охрана на офиси, учреждения и частни лица. Между другото с право на носене на огнестрелно оръжие. Няма ала-бала…
— Значи имат връзка в министерството — обади се шофьорът. — Сега за частниците е много трудно да си издействат огнестрелно оръжие.
— Връзка в министерството — изсумтя Грязнов. — Та на тях председателят им е пенсиониран комисар от милицията.
Шофьорът подсвирна възхитено, а аз казах:
— Ето, занимавате се с глупости, а там хората взимат по пет-шест твои заплати.
— Повече — мечтателно въздъхна Грязнов.
Спряхме колата доста преди търсения адрес и продължихме пеша. Кудинов живееше в пететажно здание, но затова пък в тристаен апартамент. От личното му дело знаехме, че два пъти се е развеждал и плаща издръжка, така че може би не живееше сам в тези три стаи.
Така и се оказа, отвори ни сънлива булка по халат.
— Кого търсите?
— Борис Михайлович Кудинов — каза Грязнов, заничайки в листчето си. — Нали тук живее?
Като го гледах, се сещах за Дроздов и изобщо за цялата актьорска школа на криминалната милиция. Все пак притежаваха артистичност, не можеше да се отрече. Ето и сега с мацето беседваше не печеният оперативник Слава Грязнов, легендата на московската криминална, а квартален тъпунгер, чиято перспектива е скорошна пенсия и местенце извън града.
— Тук живее — измърмори мацката. — Отиде за хляб. Не съм разтребила, така че го почакайте на двора.
— Я стига! — казах решително, пресичайки опита й да затвори вратата. — Ще почакаме вътре, гражданко.
Тя изсумтя, но ни пусна, от което следваше, че не ни лъже, Кудинов не си е вкъщи и поривът ми е бил излишен. Грязнов ме наблюдаваше с усмивка, понеже сега топката беше в мен.
— Регистрирана ли сте тук? — попитах аз, ядосвайки се сам на себе си.
— Вас какво ви засяга? — учуди се тя. — За мен ли сте дошли, или за Борка?
— За никого не сме дошли — намеси се Грязнов, свали си фуражката и изтри челото си с носната кърпа. — Трябва да си поговорим с Борис Михайлович, нищо повече. Присъствието ви, гражданко, не може да ни смути, но установяването на вашата симпатична личност не би било излишно.
Тя намери чантичката си, измъкна удостоверението си и го подаде на Грязнов. Той го прегледа внимателно и ми го предаде. Девойката се оказа сътрудник на същата агенция „Стража“, в която работеше и самият Кудинов.
— Нямаме въпроси — промърморих аз и й върнах удостоверението.
Чу се звук от ключ, завъртян в бравата, и скоро в апартамента влезе здрав висок мъж спортен тип, който лесно можеше да бъде идентифициран по наличните фотографии като Борис Кудинов. Той не ни забеляза веднага, а когато ни видя, само се учуди.
— Какво има, момчета? — общително попита той.
— Трябва да поговорим — казах аз. — Къде да се уединим?
— Вървете в кабинета — каза колежката на Кудинов. — Оправила съм.
Кабинетът представляваше малка стаичка с бюро, две кресла и кушетка. Тук висеше лавица за книги, но на нея имаше само списания.
— Слушам ви — каза Кудинов и се тръшна в креслото зад бюрото. — С какво мога да ви помогна? И аз съм бивше ченге.
— Известно ни е — казах аз. — Точно по този повод идваме.
Трябваше да подходим към Кудинов внимателно, без да събуждаме подозрения, но той така охотно ни отговаряше, всичко му беше толкова наред, че в хода на разпита ме обхвана паника. Грязнов побърза да ми се притече на помощ, поде по-интимен разговор, подръпна нишката по-нататък. Но вече бях разбрал, че Кудинов няма нищо общо. Разбрах го още като чух с какъв тон живеещата тук сътрудничка ни прати в кабинета. Кудинов не беше търсеният човек.
— Разбира се, аз също дълго се блъсках с това дело — споделяше той преживяванията си по делото Ратников. — Когато гръмнаха Щърбавия, у мен още тогава възникнаха подозрения. Но какво можехме да направим? Освен това от ФСК сложиха ръка на всички материали срещу Щърбавия, той им беше осведомител. С две думи, махнах с ръка и си заминах. Жал ми е, разбира се, за Коля, и за децата ми е жал, а и за Нинка също, но и ние не сме всемогъщи.