— Никога не съм могъл да го разбера — проговори Феликс.
— Разбирам, че може би самите те не са убивали — съгласи се Нина. — Но са могли, били са длъжни да спрат убийците! А не са направили нищо! И ти искаш да ги оправдаеш?
— Не, не искам — каза Феликс. — Съгласен съм, това е твое право. Но засега няма да ти кажа адреса на Люсин.
— Феликс! — възкликна Нина. — С теб имаме свещен договор! Убивала съм хора, които са още по-малко виновни пред мен!
— Не съм казал, че никога няма да ти го кажа — поправи се Феликс. — Ще научиш всичко, но малко по-късно. Не мога да съм сигурен за самоконтрола ти, а сега едно ново убийство е съвсем ненавреме. Твоят „Макаров“ е прекалено добре познат на оперативниците.
— А какво толкова се замисля сега? — попита Нина. — Защо после може, а сега не?
— Защото започва вторият етап — каза Феликс. — Това събитие е прекалено важно, за да се рискува за дреболии. Дай ми време, и ще си получиш Люсин топъл-топъл.
— Аз имам ли роля в този втори етап? — попита Нина.
— Разбира се — усмихна се Феликс. — Закъде сме без теб?
— Чакам — каза Нина.
Като че ли старецът не беше казал нищо особено, даже не посочи адреса, но срещата веднага промени настроението й и тя вървеше към метрото, усмихвайки се вътрешно. Странно, защото времето не предразполагаше към усмивки.
Феликс изчака определеното според инструкцията време и побърза към южния вход, където беше паркирана колата му. Всички днешни срещи бяха планирани предварително, но нима можеше да бъде предвидено това мокро време, при което дори обичайната средна скорост е рискована. Както и да се стараеше, все пак закъсня за срещата на Востряковското гробище.
На пейката до гроба на Синюхин седеше пълен мъж и държеше огромен чадър. Отстрани човек можеше да си помисли, че той преживява много дълбока скръб, така че дори не забелязва отвратителното време. Всъщност той забелязваше всичко, но не бързаше да показва чувствата си. Това не му беше привично.
— Извинявай, Ваня, измъчих се по пътя — каза Феликс Захарович, протягайки му ръка. — Как си? Нещо не забелязах твоите ангели-хранители.
— Сега ги лишавам от премия всеки път, когато някой клиент ги забележи — каза Ваня. — Как е настроението?
— В унисон с времето — каза Феликс Захарович. — Какво се чува за колегията?
— Засега няма сигнал за свикване — меланхолично каза Ваня. — Всички се радвате, а мен този втори етап ме плаши. Кой знае, ами ако изведнъж и аз се окажа в списъка?
— Трябваше да ми донесеш инструкциите — напомни Феликс Захарович.
— Инструкциите не са много — каза Ваня. — Във връзка с началото на втория етап е набелязана ликвидацията на всички изпълнители. Трябва да се отървеш от твоя Бейби.
Феликс Захарович почувства, че краката му изстиват. Досега не го чувстваше, въпреки че имаше всички основания, а сега изведнъж го почувства.
— Не разбирам защо — объркано произнесе той. — Това са проверени кадри…
— Не разбираш ли? — криво се усмихна Ваня. — А това са идеите на твоя Егор. Вторият етап предполага активизация на стихийността, а вашите изпълнители бяха само послушни роботи. Те нямат място в новата схема.
Феликс Захарович не отговори.
— Накратко, след излизането на Доносника се предвижда многоходова комбинация. Твоят Бейби ще убие Доносника като изменник, а Дюк трябва да очисти Бейби. Сега можеш да кажеш кой е твоят Бейби — усмихна се криво Ваня.
— Това винаги те е интересувало повече, отколкото трябва — сърдито каза Феликс Захарович.
— Много просто, любопитен съм — разсмя се Ваня. — Нали познавам и Доносника, и Дюк. С Дюк даже работихме заедно в Япония. Жалко, добро момче е.
— Какво ще стане с тях?
— Все ще стане нещо — каза Ваня. — Та откъде се появи твоят Бейби, дядка? Заинтригува всички с твоите тайни.
Феликс Захарович въздъхна тежко и произнесе:
— Не съм съгласен!
Ваня се обърна към него без интерес и отегчено попита:
— С какво не си съгласен?
— С ликвидацията. Не вярвам, че това е планирано от Егор. Подозирам, че тълкувателите започват своя собствена игра.
Ваня мълчаливо му подаде чадъра и Феликс Захарович го пое за дръжката. Ваня измъкна пакет цигари, пъхна една в устата си и я запали.
— Значи не си съгласен, а?