Очакваният от него човек дойде чак вечерта, когато на улицата се беше стъмнило. Отношенията им бяха такива, че той сам отвори вратата със собствен ключ. Този ключ можеше да бъде използван един път в живота или, напротив, изобщо да не бъде използван, но той винаги беше на разположение на хората, от които сега Феликс Захарович очакваше помощ.
— Здравейте — каза влезлият, усмихвайки се приветливо. — Изглеждате чудесно, Феликс Захарович. Не ме ли помните? Заедно летувахме в Кипър.
— Леонид Андреевич? — внимателно запита Феликс Захарович.
— Именно — доволно се усмихна гостът. — Славно се повеселихме тогава, нали?
— Значи и вие сте вътре? — попита Феликс Захарович.
— Беше ми много приятно да науча, че работим заедно — каза Леонид Андреевич. — Ще позволите ли да седна?
— Да, разбира се — сепна се Феликс Захарович.
Той не можеше да прикрие напълно объркването си. Когато преди две години се оказа в Кипър, най-малко от всичко се беше веселил. Там имаше закрит семинар по плана „Народна воля“ и сегашният му гост не беше член на семинара.
— Можете да не се съмнявате — усмихна се гостът, забелязвайки неговата нерешителност, — имам за вас писмо от Главния. Къде ли е то? — Той търсеше писмото из джобовете на сакото си и най-после го намери. — А, ето го!
Феликс Захарович взе писмото и бегло го прочете. Обикновено писмо от стар приятел и никой никога не би могъл да извлече от него тази информация, която Феликс Захарович видя веднага. Писмото ясно говореше, че на новия гост не трябва да се има доверие, че Главният е в беда и трябва да се предприеме всичко възможно, за да бъде измъкнат от нея. Имаше и допълнителна информация.
— Моля да ме извините — каза Феликс Захарович и отиде до компютъра. Той като че ли успя да скрие смущението си, може би защото още отначало не прие този човек.
Няколко натискания на клавишите и той разбра всичко. Ония са се добрали до Главния и сега се опитват да вземат нещата в свои ръце.
— Та какво спешно нещо искахте да съобщите? — попита Леонид Андреевич, вежливо усмихнат.
— Днес ми предложиха да разработя операция с цел отстраняването на агентите от първия етап — каза Феликс Захарович, смачка писмото на Главния и го сложи в пепелника. — Стори ми се, че в това има известен произвол. Тези хора са заслужили да бъдат оставени на мира.
Леонид Андреевич печално кимна.
— Да, вече знам. Уви, скъпи Феликс Захарович, това е неизбежен обрат. Нали разбирате, сега, на втория етап, тези хора трябва да станат легенда. А легендите не се нуждаят от жив оригинал.
— Според мен такова отношение към хората покварява административните структури — каза Феликс Захарович. — Бих искал да се срещна с Главния. Имам какво да кажа.
Леонид Андреевич кимна съгласно.
— Добре, ще ви запиша приемен час. Но представяте ли си всички сложности?
— Безусловно — кина Феликс Захарович. — Бих искал изпълнението на указанието относно изпълнителите да бъде отложено до беседата ни с Главния.
— Не мога да обещая това — отвърна гостът. — Не е в моята компетенция. Ще се постарая, но във всеки случай сте длъжен да изпълните заповедта в момента, в който дойде. Съзнавате ли това?
— Да — каза Феликс Захарович. — Съзнавам.
19.
Неуловимият лейтенант Сорокин оставаше последната ни надежда. В противен случай затъвахме в междуведомствена разправия и щеше да започне история с проблематичен успех и гарантирани неприятности. Защото в противен случай щеше да се наложи да обвиним за убийството на капитан Ратников ФСК.
Събрахме се при Меркулов — аз с помощниците си и Грязнов с Дроздов — на малко оперативно съвещание и призракът на ФСК бродеше сред нас. Темата изплува, когато повече или по-малко приключихме останалите версии, с надежда оставяйки под подозрение лейтенант Сорокин. Грязнов излезе с висящата във въздуха идея за участието на ФСК и обсъждането ни придоби друг аспект. По някакъв начин всички независимо един от друг се съгласиха, че вероятността в делото да са участвали прословутите контраразузнавачи е максимална и се решаваха технически въпроси — как да се доберем до тях и да ги хванем за гушата. Съответно компютърните спецове съветваха да търсим секретни файлове, Дроздов предлагаше да бъде внедрен, а Грязнов считаше за необходимо всичко да се започне от Краснодар. Що се отнася до Костя Меркулов, собственикът на кабинета, колкото и да е странно, той дълго мълчеше и накрая каза: