— Господа! Готов съм да се съглася, че в Краснодар са действали от контраразузнаването. За това има достатъчно основания. Бихте ли ми обяснили обаче, защо след това те така дълго и настойчиво издирват абсолютно случайните си съучастници?
— Може би е изтекла информация — предположих аз за начало.
— Естествено — включи се Дроздов. — Хората са разбрали, че това са кагебистите, и е започнала ликвидация.
Меркулов не спореше, само кимаше и се усмихваше. И от това мълчание вярата ни в собствената ни хипотеза все повече намаляваше, а съмненията все повече нарастваха.
— Ясно — каза накрая Дроздов. — Константин Дмитриевич е съвсем прав. Ако кагебистите са замисляли убийство, а явно е било точно така, те не биха мъкнали със себе си цялата компания, от която после да се наложи да се отървават.
— Тогава защо са ги помъкнали? — попита Лариса.
— За да ги накиснат — каза Грязнов. — Това е съвсем ясно.
— Защо не са ги накиснали? — попита Лариса.
Меркулов пак се усмихна.
— Е, това все пак може да се обясни с опит да се прикрият следите — казах аз. — Като техен агент не са искали да предават Щърбавия, а останалите милицията така и не е открила.
— Дайте да се спрем на нещо — предложи Меркулов. — Решихме, че убийството на Ратников е извършено с участието на краснодарските чекисти — това първо. Че са търсили някаква дискета със секретна информация — второ. И не са я намерили — трето. А месец след убийството, през който следствието е тъпчело на едно място, е бил убит Щърбавия, и така започва епопеята на пистолета „Макаров“. После убиецът се оказва в столицата и започва, освен кръвните си врагове да гърми и по поръчка заедно с другите „стрелци“. Въпросът е: как да се доберем до убиеца?
— Ако ви слуша човек, другарю заместник-генерален прокурор — каза Дроздов, — излиза, че е съвсем безнадеждно.
— Кой знае — замислено въздъхна Меркулов. — Според всички сметки не би трябвало да е безнадеждно.
Тогава още не разбирахме какво значат тези загадъчни думи. А и откъде можехме да знаем, че точно в този момент в другия край на града в редакцията на популярния „Свободен вестник“ дойде някакъв младеж с кожено яке и поиска да се срещне с главния редактор. Когато секретарката го попита по какъв повод му трябва, младежът заяви:
— Разполагам с уникална информация за убийството на депутата Кислевски.
Влезлият незабавно бе допуснат до редактора, човек буден и с нюх, който веднага попита:
— Нещо сериозно или хипотеза?
Младежът се отпусна в мекото кресло за посетители и се облегна назад. Явно се готвеше да седи дълго.
— Виж сега каква е работата, шефе. Смятах да отида със самопризнания в московската криминална милиция и реших преди това да направя изявление за пресата. Кой знае, викам си, ако изведнъж там в милицията ме разберат неправилно, окачат ми какво ли не на шията и ме хвърлят в блатото? Прав ли съм?
Редакторът кимна машинално.
— Вие ли убихте Кислевски? — попита той.
Гостът на редакцията се усмихна и поклати глава.
— Не, не бях аз. Но знам кой го е убил и по чия заповед. Работим в един отбор. Това е „Съдът на Народната съвест“.
Част от секундата редакторът мислеше какво да прави.
— Ясно — каза той и вдигна ръка. — Постъпили сте съвсем правилно, приятелю. Ще направим всичко за вас. Само една минута.
Той натисна бутона на селектора и каза в скоропоговорка:
— Клара, бързо! Събери всички репортери и фотографи, които са налице, не забравяй Дима с камерата. Ще има сензационна пресконференция. Искате ли кафе? — попита той госта.
— Бих предпочел бира — отвърна той.
— И бира — добави редакторът в селектора.
Буквално след пет минути целият екип се събра в залата, използвана в редакцията за съвещания, и гостът се появи, придружен от главния редактор. Те седнаха в креслата на подиума и редакторът започна:
— Започваме нашата пресконференция за кореспондентите на един вестник. — Той се усмихваше. — Този младеж е готов да се предаде, за да разкаже за серия убийства в Москва и областта. Той е само един от група изпълнители. Последното дело на тази група е убийството на депутата Кислевски.