Аз се изкашлях.
— Извинявай. Би ли уточнил, мен ли подозираш в предателство или Грязнов?
— Никого не подозирам в предателство — каза Костя. — Тази операция съвсем не е от типа, с който си свикнал. Просто разсъждаваме шаблонно и те се възползват от това.
— Засега не особено — забелязах аз.
— Готвят нова акция, много добре знаеш — каза Меркулов. — Предаването на Стукалов беше само първата крачка.
— Това мога да го разбера — съгласих се аз. — По всяка вероятност следващата стъпка ще бъде отстраняването на Стукалов.
— Да — кимна Меркулов. — Естествено.
— Трудно ще е да го докопат в затвора — продължих да развивам идеята си. — Значи ще го докопат при местенията. Добре би било да се нареди усилване на бдителността.
— Генералният вече нареди — каза Меркулов. — Не си се сетил само ти. Но защо реши, че ще е трудно да го докопат в затвора?
Виновно свих рамене.
— Инерция в мисленето — извиних се аз. — Разбира се, в затвора също могат да имат свои хора. Само че ми се струва, че им трябва повече шум.
Меркулов се замисли.
— Вече всички ли го разпитаха? — запита той.
— Всички, които имаха тази възможност — казах аз. — Мислиш, че могат да го гръмнат в учрежденията на органите на реда? Рискът е голям.
— Кой знае какво са измислили — промърмори Меркулов. — Добре де, да не изпреварваме събитията. Отиваме при бившия заместник-министър на сигурността, когото гласят за висок чин във ФСК. Човекът се е занимавал с кадрите, можеш да си представиш колко знае.
— Разбира се, знае много, но ще ни го каже ли?
— Трябва — каза Меркулов. — С него стана авария, заработил си е един малък компромат и му трябват поддръжници.
Високият чин се срещна с нас в конспиративна квартира в района на метростанция „Авиомоторна“. Апартаментът не беше нищо особено, образец на типична сивота. След като още от самото начало обстановката силно не ми хареса, открих, че бюрото е точно същото като моето вкъщи.
Колкото до домакина, той беше приятен мъж на около четиридесет, чиято външност издаваше чиновника, но добродушен, непосредствен и гостоприемен. Настанявайки ни в кабинета, той се оплакваше, че квартирата е зле заредена и освен грузински чай няма други напитки. От чая предвидливо се отказахме, разположихме се в стандартните кресла и започнахме разговора.
— Дмитрий Сергеевич — обърна се към него Меркулов, — още отначало трябва да ви предупредя, че разследваното от нас дело не прави чест на Държавна сигурност. Не бих искал да ни смятате за врагове на службата ви.
— От своя страна и аз ще ви помоля да не ме смятате за враг на цялото прогресивно човечество — с усмивка отвърна домакинът. — Допускам възможността за злоупотреби и считам, че преодоляването им е необходимо за нашата организация.
Меркулов кимна удовлетворено и се обърна към мен:
— Саша, моля те, изложи краснодарското дело.
Започнах да излагам тъжната история около убийството на капитан Ратников, без да изпускам важните подробности. Всъщност даже малко засилих връзката на Щърбавия с органите и така поставих акцентите в сцената, където се появиха непознатите, че принадлежността им към органите не предизвикваше съмнение.
Дмитрий Сергеевич слушаше внимателно, от време на време леко кимаше и въздишаше.
— Разбирам смущението ви — каза той накрая. — Разбира се, трудно е да признаем, че такова престъпление е извършено от нашата фирма. Трябва да ви кажа, че в органите от предишната епоха не се церемоняха с човешкия материал, но до убийства на деца не се е стигало.
— И ние си признаваме — каза Меркулов. — Връзката на тези типове с органите още не е уточнена напълно. Но подозренията ни са съвсем сериозни.
— Мога да направя справка — каза Дмитрий Сергеевич. — По това време в Краснодар действително са се вършели тъмни неща. Имате ли време?
Спогледахме се не без учудване. По нашите представи такива справки изискваха поне няколко дни.
— Искате да направите справка по телефона ли? — недоумяващо попита Меркулов.
Дмитрий Сергеевич се усмихна.
— Не, не по телефона. В съседната стая има компютър, свързан със служебната ни мрежа. Ще отнеме около десет-петнайсет минути.
Той отиде в съседната стая, а аз казах:
— От тези компютри вече съвсем не се живее.
— Аха — усмихна се Меркулов. — Вече знам гледната ти точка по този въпрос.