Съседите се отнасяха към Стукалов с уважение, до тях стигаха вестникарските съобщения за подвизите му. Сред няколкото души в неговата килия имаше рекетьори, финансисти и хулигани и между тях терористът беше екзотична личност.
Но в четвъртък отново го извикаха на разпит и съкилийниците отново почтително зашумяха. Рекетьорите и хулиганите му протегнаха длани и той плесна по всички поред.
— Много поздрави на гражданина началник — промърмори един прегрешил финансист и Стукалов му махна с ръка.
За него всяко повикване на разпит вече беше един вид излизане на сцената под аплодисментите на приветстващата го публика. Той вървеше уверено, доволен от себе си, без особено да вниква в същината на собственото си положение. Когато следователят Турецки се опита да го вразуми с предположението си за възможното му ликвидиране, той се изплаши само отначало. После се сети как разговаряха с него, преди да го пратят тук, за пачката пари, оставена на сигурно място, и страховете отпаднаха от само себе си. Знаеше, че е свързан със сериозна, солидна организация и вярваше, че те няма да го натопят.
Возеха го в специална бронирана кола, с ескорт, с голяма скорост и докато слушаше сирената, той за пореден път ликуваше вътрешно, съзнавайки собствената си значимост. Вълнуваше се като дете от всички тези срещи със солидни политически фигури, говореше с тях като равен и това компенсираше всички неудобства от пребиваването му в изолатора. Можеше спокойно да смята, че и в лагера славата ще му бъде щит и опора. От тези мисли животът ставаше по-весел.
Този път го докараха в градската прокуратура. Вече беше идвал тук при следователя Дяконов, но този път го викаха още веднъж за персонален разговор с прокурора на Москва. Вече се бяха срещали, прокурорът смяташе „Съда на Народната съвест“ за събрание на маразматици и търсеше възможност да започне преговори с тях. Със своята емоционалност и хитрост той предизвикваше у Стукалов само неприязън и затова предстоящата беседа бе тягостна за подследствения.
Два часа преди появата му в прокуратурата Феликс Захарович взе Нина от уговореното място и двамата тръгнаха да вършат работа. Нина беше спокойна както винаги и с това свръхестествено спокойствие преди най-отговорните дела тя внушаваше на Феликс Захарович почти суеверно възхищение.
— Днес е бенефисът ти — говореше Феликс Захарович, докато караше към центъра. — Всички прожектори ни осветяват, към нас е насочено напрегнатото внимание на всички критици, а ние пеем от галерията. — Той се изкиска.
— Надявам се, че си обмислил всичко — каза Нина.
— Абе аз съм го обмислил — каза Феликс. — Ама каква полза от мислите ми, ако нещо тръгне накриво. Познаваш ли тази пушка?
— Всички пушки са еднакви — отвърна Нина. — Стига да има мерник. Ако можеше малко да пострелям от нея, да свикна.
— Уви — каза Феликс, — вече няма време да свикваш. Но бъди спокойна, върху нея са работили специалисти, сложен й е мерник. Между другото, той е оптически, японски, с прояснени лещи, въпреки че не знам какво значи това.
— Куршумите?
— Съответно са изпилени както трябва. Но ти не се безпокой, това са само към двеста метра разстояние. За теб, все едно че е от упор.
— Те не се ли съобразяват с такава възможност?
— Едно време може и да са се съобразявали — каза Феликс.
— По-рано всички покриви около нашите здания се контролираха. А сега откъде да намерят хора, кой ще им плаща? Пълна разруха.
— Може би няма смисъл да ме чакаш? — предложи Нина. — Надали ще отцепят района. Ще си стигна до метрото и ще се кача като всички нормални хора.
— Разбира се, най-правилно би било да хвърлиш пушката на място — съгласи се Феликс. — Но бих искал да я взема. Имам някои съображения относно тази пушка. Ако си в цайтнот, хвърляй я веднага. Но ако можеш да я разглобиш, по-добре я вземи.
— Добре, ще опитам — каза Нина.
Той си мислеше, че тя изобщо не се вълнува, но не беше така. В моментите на съсредоточаване тя преминаваше в някакво особено състояние, съзнанието й като че ли изтръпваше и тя действаше, следвайки само инстинкта си. Понякога дори успяваше да се наблюдава отстрани и й се струваше, че това състояние е близко до втрисане, до болест, но когато накрая всичко се получаваше чудесно и съзнанието й се размразяваше, тя се възхищаваше от собствените си действия.
Сградата, избрана от Феликс за операцията, се намираше от другата страна на улицата срещу градската прокуратура. Мястото беше оживено, на първия етаж имаше магазини, в жилищата от Сталиново време живееха предимно заможни хора. Когато подготвяше операцията, Феликс Захарович ги проучи подробно. Собственичката на жилището на четвъртия етаж, чиито прозорци гледаха към централния вход на градската прокуратура, живееше сама, работеше в някакво министерство и я нямаше от сутрин до вечер. Отиването й на работа Феликс Захарович проконтролира лично. В тази операция вече не разчиташе на агенти, а правеше всичко сам.