През втората половина на деня сериозните престъпления в града имаха предимно пътнотранспортен характер. При това Серьожа държеше връзка с Лара, която седеше пред компютъра в прокуратурата и няколко пъти това даде мигновен резултат. Серьожа всеки път сдържано тържествуваше, а аз само се усмихвах снизходително. След пет бе открито съмнително самоубийство в Соколники, после имаше престрелка на Черьомушкинския пазар и даже нападение срещу бюро за обмяна на валута. С приближаването на вечерта в обществото, както обикновено, страстите започваха да кипят — и трябваше да очакваме сериозни изблици.
По време на поредната почивка между курсовете до местопроизшествието в девет часа се реших на ответна покана и замъкнах стажанта у нас на „Фрунзенска“, където поради отсъствието на съпругата не беше толкова уютно, но въпреки това приятно. Мачът продължаваше. Аз като че ли разигравах баснята за лисицата и жерава — ако у Серьожа не разменихме и десет думи, на собствена територия го засипах с въпроси. Не стига това, ами му сервирах кафе без захар, пуснах плоча с „Травиата“ и даже, без да искам, го накапах със сладко от вишни. Трябва да призная честно, че Серьожа излезе от изпитанията с достойнство, твърдо и решително си поиска захар, игнорира моята неловкост със сладкото, а на множеството ми въпроси отговаряше кратко, но съдържателно. Така и не успях да се доближа до него, колкото и да се стараех. Оставаше ми само да призная поражението си по точки и да престана с дребните провокации, но съвсем навреме звънна телефонът и дежурният съобщи, че на Шмитовски проезд е извършено убийство. Наредих веднага да пратят една кола за нас.
Старшият оперативен работник от Московската криминална милиция майор Грязнов вече ни чакаше на входа. Наблизо бяха спрели линейка и милиционерска „Латвия“. Когато се доближихме, санитарите качваха в колата носилката с тялото на потърпевшия.
— Чух, че ти си дежурен, и реших да дойда — доверително ми съобщи Грязнов. — Май е нашето дело, Саша. „Стрелците“.
Вече не помня кой пръв нарече тези убийци „стрелците“. Името идваше оттам, че във всеки от случаите бе произведен само един изстрел и това говореше за майсторство в изпълнението. Запознах Грязнов със Серьожа и попитах:
— Какво е известно?
— Убитият, Ашот Нерсесович Маркарян, роден в Армавир, е дошъл в Москва по работа. Вечерта бил с приятели на ресторант, а тук живеел у свой познат. На връщане от ресторанта бил убит на стълбището. Никой не е чул изстрела, работили са със заглушител.
— Убит е във входа — замислено повторих аз. — Да ви напомня нещо, господин следовател?
— Убийството на банкера Гудимиров — отвърна Серьожа.
— Между другото и то не беше далече оттук — напомни Грязнов.
— Как е бил убит? — попитах.
— Сегашният ли? — не разбра веднага Грязнов. — С изстрел в челото. Професионална работа, да ви кажа. Направо драго да ти стане.
— Професионалистите не работят два пъти в един и същ район — забелязах аз.
— Ами — сви рамене Грязнов. — От онова убийство минаха вече три месеца.
— На мястото на престъплението има ли оръжие?
— Да, търкаля се гилза от „Макаров“, а ще извадят и куршума.
— „Макаров“? — леко разочаровано произнесох аз. — Странно. Очаквах някой люгер или браунинг. Гудимиров го очистиха с люгер.
— Там е работата я — въздъхна Грязнов. — Но почеркът е същият. Може да са им свършили люгерите, а?
— И са проимали „Макаров“? — изсумтях. — Добре, хайде да огледаме местопрестъплението.
Мястото на произшествието не представляваше нищо интересно. Сградата бе строена през трийсетте години, но реставрирана и значително подобрена по отношение на комфорта. Тези, които си купуваха жилища тук, може би не бяха хората с най-големи доходи, но не бяха и бедни. Те не биха могли да си позволят на втория етаж да няма крушка. Само че такава нямаше.
— Убиецът я е отвинтил — каза Грязнов. — Така му е било по-удобно, жертвата се е качвала от осветената площадка, а той е стоял на тъмно.
— Може — казах аз. — А как е стигнал до крушката?
Грязнов се усмихна и посочи захвърлената наблизо празна кофа.
— Качил се е на кофата. Но не е оставил следи.
— Прекрасно — отбелязах. — Среден на ръст, тегло незначително.
— Истински Шерлок Холмс — разсмя се Грязнов. — Да беше дошъл при нас като оперативен работник, Саша, цена нямаше да имаш!
— Свидетели има ли? — запитах аз, забелязвайки слабо движение на устните, подобие на усмивка, у Саша.