— Тогава и моята смърт е била заложена в него, така ли?
— Възможно е — каза той. — Но не в такава форма. Вероятно наистина би трябвало да загинеш в хода на някоя акция, но това щеше да стане без мошеничества и лъжи. Нали разбираш, не може безнаказано да убиваш хора, които се охраняват по този начин. Рано или късно щеше да дойде краят ти. Но те бързат и затова звучат фалшиво. Аз смятам, че системата не търпи фалш.
— Значи ти също си чакал края ми? — замислено попита Нина.
Феликс не отговори. Разбира се, би могъл да възрази и това възражение идваше от дълбините на душата му, но дори своята искреност той смяташе в случая за фалш. Нека момичето си мисли каквото иска.
— И какво сега?
— Имаме няколко варианта за изход — каза Феликс Захарович. — Ще използваме най-простия. Ти просто сменяш начина си на живот. Отсега нататък Нина Ратникова е изчезнала, блъснал я е трамвай, удавила се е… Правя ти нови документи, нова легенда, всичко.
— Ще я търсят — проговори Нина.
— Кой? — попита Феликс. — Съседите? Аня ще каже, че си заминала за известно време. Ще продадем квартирата чрез посредници, всичко ще бъде законно.
— Аня ще ме търси — каза Нина. — Привърза се към мен.
— Аз ще поговоря с нея — каза Феликс. — Тя е добро момиче, трябва да разбере.
Нина го изгледа с крива усмивка, но не каза нищо.
— С две думи — каза той, — започваш нов живот. Ще видим с какво ще се заемеш в него.
— Не се самозалъгвай, дядо — каза Нина. — Каквото и да започва, аз вече си имам работа. Чакам адреса на Люсин.
— Да, да — кимна той. — Не съм забравил.
Дойде тролейбусът и те се качиха заедно с останалите пътници.
27.
Демаршът ми на оперативното съвещание при генералния прокурор има решително въздействие и още на следващия ден в кабинета ми се появи майорът от контраразузнаването Николай Скачков с предложение за сътрудничество. Костя Меркулов ми разказа впоследствие, че генералният се е изказал много остро на върха за противодействието на службите за сигурност срещу следствието, водено от федералната прокуратура. Майорът беше толкова енергичен и благоразположен, че почувствах угризения на съвестта.
— С две думи, нещата стоят така — казах аз, след като го запознах с работите ни. — Трябва да знам действително ли там е имало чекисти и ако да — кои са били те. В края на краищата Щърбавия като агент на местното управление на контраразузнаването е бил длъжен да напише до началството докладна за извършеното престъпление. Не може да не са я изискали! Следователно не може да не са знаели, че е избито цяло семейство!
— Логично — съгласи се майор Скачков. — Но компютърната връзка с регионалните управления още не е установена както трябва и ако днес изпратим запитване, след един месец ще ни помолят да уточним по същество операцията. Нали разбирате, става дума за честта им.
— Не разбирам — казах аз. — Искате да кажете, че всичко е безнадеждно?
— Изобщо не твърдя, че всичко е безнадеждно — възрази майорът. — Само че оттук, от Москва, не можем да решим проблема ви.
Спомних си колко ловко щракаше по клавишите на компютъра Дмитрий Сергеевич и изпитах силното изкушение да оспоря твърдението на Скачков. Но след като размислих, реших, че още едно пътуване в Краснодар няма да е излишно, ако в него вземе участие майор Скачков.
— Добре, кога заминаваме? — попитах решително.
— Къде да заминаваме? — пообърка се той. — Извинете, но не мога да замина никъде, имам си достатъчно работа и тук. Но мога да ви предложа протекция…
— Протекция? — попитах аз. — Аха. Значи протекция…
Усмихнах се изразително, поклатих глава и посегнах към телефона. Той ме наблюдаваше с нарастващо безпокойство.
— Къде искате да се обаждате?
— Съгласно субординацията — казах — на началството си. То ще се свърже с президентските структури, а оттам вече ще дадат указание на вашето началство. Както се полага.
— Чакайте, Александър Борисович — спря ме той. — Аз не отказвам да ви помогна! Но вашето дело няма нищо общо с мен, защо трябва да пътувам там?
— Николай… ъъ?
— Виталиевич — подсказа ми той, продължавайки да се усмихва ласкаво.
— Николай Виталиевич — казах аз. — Разбирам, че в случая нямате нищо общо, но, надявам се, и вие разбирате, че делото действително е от особена важност. Това не е мой каприз, генералният прокурор всеки ден звъни в президентската администрация с отчет и затова сме длъжни да действаме максимално ефективно. Разбирам, вашата протекция може да помогне, но няма да ускори нещата.