Преди всичко ги успокоих, отрекох всякаква инспекционна мисия и ги помолих да отворят отдавнашните дела за разследването на дейността на сътрудниците на местното отделение на службите за сигурност. Прокурорът, омотан в мохерен шал въпреки явната пролет, ми каза:
— Добре си спомням онази шумотевица, Александър Борисович. Трябваше да бъдат наказани за назидание и в същото време да не се предизвика съмнение. Официалните лица настояха за закрито съдебно заседание, което допълнително придаде на делото дух на сензация.
— Каква беше присъдата?
Прокурорът сви рамене.
— Отначало върнаха делото за доразследване. Следствието беше бързо и много повърхностно, кампания, така да се каже, за отстрел на кагебисти. А съдиите бяха със стара закалка, за тях КГБ е умът, честта и съвестта на правовия ред. На двама дадоха по две години условно, а други трима направо ги оправдаха заради липса на улики. Разбирате ли, просто започнаха да мотаят делото, а когато Соснов си замина, го прекратиха.
— Но управлението все пак са го разгонили!
— Това е работа на Вадим Сергеевич — каза прокурорът със задоволство. — Той доведе тук самия министър на Държавната сигурност. Да, хубав ветрец подухна тогава… — След споменаването на ветреца той се закашля, заровен в кърпичката си.
Всъщност прокурорът кратко и ясно ми разказа всичко, което ми трябваше. Групата кагебисти са били съдени за валутни машинации, рекет и шантаж на длъжностни лица, с една дума, за злоупотреба със служебното положение. Никой не свързваше това дело за злоупотреби с убийството на капитан Ратников и семейството му. Благодарих на колегите за предоставената ми информация, сбогувах се и си отидох в хотела.
От стаята си се обадих на своя познат от предишното ми идване майор Демьонок от управлението на МВР и той веднага се сети кой съм.
— Вече ми доложиха за вашето идване — съобщи той. — Но ми казаха, че този път сте по линия на контраразузнаването.
Не седнах да се отчитам пред него за свършената работа, само го попитах дали му е известно нещо за съдбата на лицата, открити от нас в кадровия архив на службите за сигурност. Той си записа всички фамилии и обеща да се обади на следващия ден.
28.
Аня не можа да заспи цяла нощ. Неочакваното заминаване на Нина и отсъствието й без всякакво предупреждение много я безпокоеше. Тя просто не можеше да си намери място, а на сутринта дори реши да не ходи на работа, понеже се надяваше, че Нина може да се обади и да обясни изчезването си. От време на време си въобразяваше някое нещастие и започваше да плаче.
Когато сутринта при нея дойде Феликс Захарович, Аня го посрещна обляна в сълзи.
— Къде е тя? — настойчиво питаше Аня. — Знаете ли нещо? Кажете ми бързо!
— Спокойно, мила — започна да я успокоява Феликс Захарович. — С нея всичко е наред… В смисъл че е жива и здрава. Всъщност тя ме прати, за да те успокоя.
— А не можеше ли да се обади? — попита Аня горчиво обидена.
— Не, не можеше — отвърна Феликс Захарович.
Той самият също беше в трескаво състояние, но по друга причина. Започвайки активни действия срещу организацията, той изведнъж установи, че не е обмислил всичко докрай. Сега търсеше изход от задънената улица, в която се беше вкарал сам.
— Ти си й приятелка, нали? — попита той.
— Да — кимна Аня. — Близка.
— Представи си, че над нея е надвиснала опасност.
Аня се уплаши.
— Каква опасност? Това е Льоша, нали? Той ли я заплашва?
Феликс Захарович се намръщи.
— Какъв е тоя Льоша?
Аня се нацупи.
— Моят съжител… Изгони ме от къщи.
— Как така те е изгонил от къщи? — не разбра Феликс Захарович.
— Изгони ме и край — измърмори Аня.
Феликс Захарович настоя за подробности и Аня последователно му разказа и как съжителят й я излъгал, регистрирал се, а после я изгонил, и как Нина се застъпила за нея и как я изнасилил, и как Нина после го пребила. Феликс Захарович я слушаше и се учудваше как съдбата сама му подсказва по-нататъшните ходове.
— Не, Анечка, уви. Твоят Льоша е просто дребен мерзавец, нищо повече. Нина я заплашват истински бандити.