— Не става дума за това — каза Лариса. — Закарах в моргата Люся Бердянская. Сещате ли се, свидетелката по делото на Маркарян. Тя беше видяла лицето на Бейби!
— И? — напрегнато каза Грязнов.
Лариса конвулсивно въздъхна и кой знае защо се усмихна.
— Не е той.
— Тъъй! — проточи Грязнов и усети, че също започва да се усмихва.
29.
През една топла краснодарска вечер завърши, както го кръстих впоследствие, синият период на нашето следствие и започна розовият. Спях си спокойно, без да подозирам нищо лошо, което да се случва в момента в Москва, когато изведнъж ме събуди обаждане по телефона. Въпреки обширната си практика още не бях свикнал със среднощните обаждания и затова не реагирах много приветливо.
— Какво има?
— Извинете, търся Александър Борисович Турецки.
— Имате късмет — прозинах се широко. — Това съм аз.
— Познавате ли Сергей Андреевич Семенихин?
Кой знае защо реших, че това е някаква глупава шега, и незабавно започнах да ръся някакви идиотщини, в смисъл че познавам Сергей Андреевич Семенихин като непоправим алкохолик, злостен неплащач на издръжка и носител на вируса на СПИН. От другата страна, усетих аз, това направи някак странно впечатление.
— Извинете, обаждаме се от „Бърза помощ“. Сергей Андреевич е при нас с тежки телесни повреди. Помоли да ви съобщим.
Известно време идвах на себе си. Не мога да кажа, че в този момент особено се гордеех с чувството си за хумор.
— Дайте ми адреса — казах. — Идвам.
Прекалено смело обещах да пристигна веднага, защото се наложи дълго да ловя такси. Нощният живот в града напълно беше замрял и някаква случайна кола мина покрай хотела едва след час. Стигнахме посочения адрес и аз още дълго се опитвах да вляза в стаята на Серьожа, защото беше нощ и съседите му благополучно спяха. Дежурният лекар ми съобщи, че травмите му са незначителни, има счупен пръст на крака и подозрения за сътресение на мозъка.
— Може ли да говори? — попитах аз.
— Да, вероятно, ако не спи. Чакаше ви и дълго не можа да заспи. Но сега може би вече е заспал.
— Проверете — казах аз.
Той влезе в стаята и излезе, според мен прекалено бързо.
— Спи — каза той. — Ще се наложи да почакате.
След него от стаята се чу нечий глас и лекарят смутено се изчерви.
— Май се е събудил…
Серьожа лежеше на леглото с превързана глава и синини под очите.
— Александър Борисович — хриптеше той, — трябва да ви кажа…
— Спокойно — наредих му аз. — Ще събудиш хората. Докторе, това легло на колелца ли е?
— Да не би да искате да го изкарате в коридора? — възмути се дежурният лекар.
— Точно това искам да направя — казах аз. — Помогнете ми!
Възмущението му се прояви под формата на някакво бълбукане, но вече бутах леглото и му оставаше само да помага. Изкарахме Серьожа в коридора и аз седнах на един стол до него.
— Говори сега — казах аз. — Кой беше?
— Останали са като платени агенти… — заразказва Серьожа. — Намерих ги в списъка на действащите агенти с нови прякори.
— Кой? — попитах.
— Уволнените… След съда са ги взели отново на работа, разбирате ли?
— Разбирам — съгласих се аз. — Но съдът ги е оправдал, Серьожа. Даже биха могли да подадат насрещен иск за компенсация на щетите. Тук няма престъпление.
— Виновни са в по-сериозно престъпление — упорито отвърна Серьожа. — Иначе защо ме нападнаха?
— Значи те са те нападнали? — попитах изумено.
— Да. Чух прякора Пилето.
— А как са узнали всичко толкова бързо? Имам предвид твоята причастност към следствието.
— Изтичане — каза Серьожа.
— Какво искаха от тебе?
— Просто пиянска истерия. Обвиняваха ме, че такива като мен са им съсипали живота. Същият този Пилето беше готов да ме убие, но приятелите му го отведоха.
— Чудна картинка — казах аз.
— Александър Борисович — уморено прошепна Серьожа, — ако сега ги притиснете, може да научим за капитан Ратников.
— Наистина ли?
— Не искам да ви уча. — Серьожа страдалчески се намръщи. — Просто го направете, моля ви. Притиснете ги.
— Да — казах аз и станах. — Трудно е да се устои на вълшебната думичка. Пак ще намина.
Влязох при дежурния лекар, който се готвеше да си легне на кушетката, показах му удостоверението си и седнах пред телефона. Преди всичко вдигнах майор Скачков и го запознах със състоянието на нещата. Втори задействах дежурния в управлението на ФСК и поисках в болницата да дойдат отговорните лица. После по същия начин вдигнах началството на градското управление на МВР. Пред тях възникна страшна картина — специален следовател от Генералната прокуратура е пребит в поверения им град. Паниката беше значителна и скоро в болницата се появиха и заместник-началникът на ФСК, и заместник-началникът на градското управление на МВР полковник Коршиков, с когото също вече се познавах. Изглеждаха много зле.