На всичкото отгоре се появи Ваня Лихоносов.
— Знаеш ли вече? — попита той, носейки куп вестници.
Феликс Захарович студено кимна.
— Застреляли са го при задържане. Интересно се получава, а?
— Да — каза Феликс Захарович.
— Дори не си разстроен?
— Натам вървяха нещата — сви рамене Феликс Захарович. — Какъв е смисълът да протестирам?
— Той беше най-добрият ти агент — каза Лихоносов. — Сега можеш ли поне нещо да разкажеш за него?
Феликс Захарович посочи вестниците.
— Те ще ти разкажат всичко. Защо идваш?
Лихоносов сви рамене.
— Първо, за да изкажа съболезнования. Разбирам колко се беше привързал към него.
— А второ?
— Второ, изпълнявайки решението на колегията, длъжен съм да поема длъжността твой заместник, Феликс. Разбрах се във фирмата за днес сутринта. Можем да започваме.
Това беше съвсем не навреме.
— С компютъра се оправяш — каза Феликс Захарович. — Побърникай малко сам. Аз трябва да си направя сутрешната разходка, да мина по магазините.
— Ако искаш, да отида? — предложи Лихоносов.
Феликс се усмихна благодарно, но поклати глава.
— Това ми е разходката. И без това не излизам от къщи дни наред, а ти искаш да ми отнемеш последната възможност.
Разходката като такава действително съществуваше, но през последните дни Феликс Захарович я беше позарязал. Имаше си достатъчно други грижи. Той влезе в няколко магазина колкото да отбие номера, после мина през черния вход на един от тях и излезе в двора на кооперацията, където държеше конспиративна квартира с телефонен секретар. Очакваше обаждане от Нина, но тя мълчеше и това го безпокоеше. Информацията за убийството на „Бейби“ не можеше да не е стигнала до нея. Вместо това пък беше записано гневното обаждане на хазайката от Митишчи.
— Знаете ли, Глеб Евгениевич, уморих се вече от вашата подопечна. Тя постоянно е в истерия, плаче през цялото време… Погледна телевизора, дето говореха за убийството на терориста, и оттогава плаче. Болна ли е нещо?
Седнал в служебното кресло в мизерната конспиративна квартира, Феликс Захарович изведнъж осъзна, че не е майстор на оперативните мероприятия. И въпреки че постановката с Льоша мина гладко, проблемите нарастваха с всяка изминала минута. Трябваше да направи нещо с Аня. Трябваше да се обясни с Нина. Накрая, тази квартира беше служебна, тук можеха да дойдат чужди хора и да чуят всичките му съобщения. Не беше готов сам да се противопостави на организацията.
Но трябваше да действа. Той се обади вкъщи, обясни на Лихоносов, че е срещнал свой познат и сега пие чай у тях, след което тръгна за Митишчи. Когато пристигна там, дълго чака местния автобус и стабилно го намачкаха в блъсканицата. Налагаше се да изтърпи всичко това, защото не беше сигурен дали колата му не е натъпкана с някаква електроника. Накрая се добра до нужната къща и ридаещата Аня се нахвърли върху него с упреци:
— Искам вкъщи!… Не искам да оставам тук!… Къде е Нина?… Защо го убиха, кажете ми!
И всичко това беше придружено от конвулсивни хлипания, сълзи и активна жестикулация. Феликс Захарович търпеше.
— Ти не разбираш — каза той тихо, но многозначително. — Как мислиш, кой го е убил?
— Кой? — озадачено попита тя.
— Мафията — каза Феликс Захарович. — Търсели са Нина.
— Но по телевизията казаха, че някакъв терорист…
— Това е за глупаците — пренебрежително махна с ръка Феликс Захарович. — Било е нападение на група гангстери, а чак след това са се изтресли баретите. Льоша са го убили бандитите, но за следствието е по-добре да се смята, че не е така. И ти искаш да се върнеш в такъв напрегнат момент?
Аня въздъхна конвулсивно и изхлипа.
— Не знам… Страх ме е. Защо са го убили?
— Премахнали са го като свидетел — промърмори Феликс Захарович. — Стой тук и не си показвай носа навън. Там вече са по следите им, само трябва да се изчака малко. Нина ти праща много поздрави и те моли да ме слушаш.
— Можеше поне да ми напише бележка — обидено измърмори Аня.
— Каква бележка? — засъска възмутено Феликс Захарович. — Не разбираш ли колко е опасно?