— Хей, момиче — прошепнах и погалих грациозната шия на Мезаноте. Тя зари нервно с копита в земята, сърцето й туптеше бясно. — Аз съм — прошепнах и се метнах върху гърба й. Кобилата се изправи на задните си крака, а от изненада аз я ритнах толкова силно в хълбоците, че чух изхрущяване на спукано ребро. Тя тутакси се укроти и аз я насочих в лек тръс към Деймън.
— Ела! — извиках му.
За миг в очите му проблесна сянка на съмнение, но после се протегна към широкия гръб на Мезаноте и се метна зад мен. Дали от страх или по инстинкт, но желанието му да избяга събуди в мен надеждата, че все пак не беше решил да умре.
— Убийте ги! — изкрещя глас и някой хвърли запалена факла към нас, която се изви във въздуха и падна в тревата пред краката на Мезаноте. Тревата мигом лумна, а кобилата се стрелна в противоположна посока на каменоломната. Зад нас отекваше трополене на копита — мъжете се бяха метнали върху останалите коне и сега ни преследваха.
Друг изстрел проехтя зад нас, последван от свистене на стрела. Мезаноте се изправи на задните си крака и високо изцвили. Деймън се плъзна, но успя да обхване с две ръце врата на кобилата, докато аз дърпах енергично кожените каиши, за да я обуздая. След няколко стъпки назад и четирите копита на Мезаноте стъпиха отново в прахта. Когато Деймън се изправи, видях тънка дървена стрела да стърчи от единия хълбок на коня. Умна тактика. От далечно разстояние преследваните ни имаха много по-голям шанс да забавят коня ни, отколкото да улучат някой от нас в сърцето.
Приведени ниско над Мезаноте, почти залепени за лъскавия й гръб, ние препускахме в галоп под клони и листа. Тя беше силна кобила, но щадеше лявата си страна, където бе влязла стрелата. Влажна струя от собствената ми кръв се стичаше надолу по слепоочието ми и капеше върху ризата ми, а хватката на Деймън около кръста ми бе опасно хлабава.
При все това продължавах да пришпорвам Мезаноте да препуска напред. Осланях се на инстинкта си, на нещо отвъд всяко обстойно обмисляне и планиране. Сякаш подушвах свободата и възможностите пред нас. Трябваше само да се доверя на себе си, че ще изведа и двама ни при тях. Дръпнах юздите и насочих коня извън гората, към полето зад имението Веритас.
Във всяка друга дъждовна утрин някой от прозорците на нашия стар дом щеше да свети, а лампите да багрят стъклото в оранжево-жълтите цветове на залеза. Прислужницата ни Корделия щеше да пее в кухнята, а Алфред, кочияшът на баща ни, щеше да е изправен на пост на входа. Двамата с баща ми щяхме да седим в приятелската тишина на трапезарията. Сега имението беше студена черупка на някогашната си същност: прозорците бяха тъмни, а земите напълно притихнали. Имението беше празно едва от седмица, но въпреки това Веритас изглеждаше така, сякаш бе изоставено от векове.
Прескочихме оградата и се приземихме доста нестабилно. Успях да възстановя равновесието ни, но с толкова рязко дръпване на юздите, че металът изтрака в зъбите на Мезаноте. След това заобиколихме едната страна на къщата. Кожата ми стана влажна и лепкава, докато минавахме покрай лехите с върбинка, засети от Корделия, чиито тънки стръкове достигаха до глезените.
— Къде ни водиш, братко? — попита Деймън.
Чух тропота на копитата на три коня, когато Джонатан Гилбърт, майор Локуд и шериф Форбс минаха напряко покрай езерото в задната част на собствеността ни. Мезаноте дишаше накъсано, а устата й бе покрита с жълтеникава пяна. Знаех, че ще бъде невъзможно да им се изплъзнем с езда.
Внезапно дрезгавата свирка на влака проряза утринта, заглушавайки тропота на копитата, вятъра и металните, стържещи звуци на зареждащи се пушки.
— Ще се качим на този влак — казах и смушках Мезаноте в хълбоците. Тя зави, препусна още по-бързо и прелетя над каменната стена, която отделяше Веритас от главния път.
— Хайде, моето момиче — прошепнах. Очите й бяха обезумели и ужасени, но кобилата препускаше в галоп надолу по пътя, а след това и по главната улица. Показаха се овъглените останки на църквата, почернелите й тухли стърчаха като зъби от покритата с пепел земя. Аптеката също бе изгорена до основи. Към рамките на всички врати бяха приковани кръстове; над повечето висяха клонки на върбинка, сплетени в гирлянди. Едва познах мястото, в което бях живял през всичките си седемнайсет години. Мистик Фолс не беше мой дом. Вече не.