Отпуснах се назад върху възглавниците.
— Преди да си починеш, трябва да пиеш — промърмори Лекси и ми помогна отново да седна. — Любимата ти козя кръв — додаде с тъжна усмивка.
Поднесох чашата към устните си. Черната течност не беше сладка като човешката кръв, но беше топла. Освен това съдържаше нещо, което го нямаше в човешката: притъпената болка на изкуплението. Колкото повече пиех, толкова по-малко човешка кръв щеше да тече в мен.
Но не бях наивен. Вината винаги щеше да ме преследва. През краткото време, откакто бях вампир, отнех живота на мнозина. Независимо дали бях пил от нея или не, смъртта на Кали също щеше да тегне завинаги върху мен. Трябваше да й обърна гръб, да й кажа, че никога повече не искам да я виждам. Но бях слаб.
— Добро момче — промърмори Лекси, когато изпих съдържанието на чашата.
Не се чувствах добър. Чувствах се нещастен и уплашен, не знаех какво да правя. Деймън все още беше някъде там, по света, а кръвта на Кали течеше във вените му. Стомахът ми се сви.
— Не зная какво да правя — признах и впих поглед в очите на Лекси, търсейки отговора в тях. Ала тя остана мълчалива.
— Не зная какво да ти кажа — отрони накрая. — Но зная, че си добър човек.
Въздъхнах и понечих да възразя, че изобщо не съм човек, а чудовище, но Лекси се изправи и събра чашите от нощното шкафче.
— Повече никакви разговори. Почивай — рече и притисна устни към челото ми. — И се опитай, мой скъпи Стефан, да не сънуваш.
33
Когато се събудих разбрах, че е ден по процеждащата се светлина през тясната пролука между завесите. Провесих крак през ръба на леглото и стъпих върху дървения под. Грабнах спретнатата купчина дрехи, които бяхме купили при пазаруването с Лекси. Струваше ми се, че е изминала цяла вечност оттогава.
Облякох нова риза, пригладих косата си назад и напъхах останалите дрехи в импровизираната торба, която направих от скъсаната риза, с която бях дошъл от Мистик Фолс — единственото, останало от предишния ми живот.
Огледах стаята, погледът ми се задържа върху познатия слой прах по ъглите. Запитах се колко ли вампири са минали през тази къща и дали Лекси ще намери друг млад вампир, когото да вземе под крилото си. Надявах се, за негово и нейно добро, че той по-добре от мен ще се впише в този град на греха.
Лекси седеше в дневната. Държеше в ръце портрета на брат си. Щом прекрачих прага, вдигна глава.
— Стефан… — промълви.
— Съжалявам — прекъснах я. И наистина съжалявах за всичко. За това, че дойдох в Ню Орлиънс. Че бях нарушил ритъма на живота й. Че бях донесъл опасност в малкия свят на безопасност, който вампирите бяха успели да си създадат.
— А аз не. За нас беше удоволствие да си сред нас. — Лицето й стана сериозно. — Съжалявам за Кали — и за брат ти.
— Той вече не ми е брат — заявих бързо.
Лекси остави портрета върху масичката за кафе.
— Може би вече не е. Но както сам каза, е бил такъв през целия ти човешки живот. Не можеш ли да си спомняш това и да забравиш останалото?
Свих рамене. Не исках да си спомням Деймън. Нито сега, нито когато и да било.
Лекси прекоси стаята и сложи ръка върху моята.
— Стефан, липсата на човешките същества и човешкия живот боли. Но ще стане по-леко.
— Кога? — Гласът ми пресекна.
Тя погледна отново към портрета върху масата.
— Не зная. Става постепенно. — Замълча, сетне се засмя толкова невинно и безгрижно, че ми се прииска завинаги да остана в тази къща. — Чакай да отгатна. Искаш да стане веднага.
Усмихнах се.
— Добре ме познаваш.
Лекси се намръщи.
— Трябва да се научиш на търпение, Стефан. Имаш пред себе си цяла вечност.
Помежду ни настъпи тишина, когато думата вечност отекна в ушите ми.
Разтърсих глава, придърпах Лекси в прегръдките си и вдъхнах успокояващия аромат на нашето приятелство. Сетне изхвръкнах от къщата, без да се обръщам назад.
Когато се озовах навън, се смъмрих заради сантименталността си. Имаше да изкупвам толкова много грехове, че самосъжалението беше лукс. Спрях се на улицата на мястото, където Кали бе издъхнала. Нямаше следи от кръв; по нищо не личеше, че тя бе съществувала. Коленичих и се озърнах през рамо, преди да целуна паважа.
После се изправих и затичах, по-бързо и по-бързо. Зазоряваше се и градът тъкмо се пробуждаше. Куриерите вече разнасяха поръчките с колелата си, а войниците на Севера маршируваха по улиците, притиснали пушки към гърдите си, сякаш носеха малки деца. Уличните търговци разполагаха сергиите си по тротоарите, а във въздуха се носеше ухание на захар и цигарен дим.