— А нашият разговор? Все още има доста неща, за които трябва да поговорим.
— Мисля, че изцедихме всичко възможно от тази игра на въпроси и отговори.
— Но има някои неща…
— Знам.
Апропо, тя наистина си струваше усилията. Не че смятах да изпробвам чара си точно в момента. От една страна, защото мислех, че Винта се стреми към още нещо, за което до момента нямах никаква представа. От друга, бях убеден, че моята закрилница притежава някаква необичайна сила, с която засега не исках да влизам в чак толкова непосредствен контакт. Както обичаше да казва моят чичо Сухай — „Истинският магьосник не си играе със силите, които не познава.“ Затова реших засега да не прекрачвам границата на приятелската добронамереност.
Целунах я бързо, за да не я обидя и след това се освободих от прегръдката й.
— Може би ще тръгна утре — казах след това.
— Добре. Надявах се, че ще останеш да пренощуваш. Дори още няколко дни. Бих могла да те пазя.
— Да, все още съм твърде уморен — казах аз.
— Затова ще ти приготвя една обилна вечеря за възстановяване на силите.
Тя докосна бузата ми с върховете на пръстите си и аз изведнъж осъзнах, че я познавам отнякъде. А откъде? Не можех да си спомня. Това доста ме стресна. Наистина доста. След като се качихме отново на конете и се отправихме към Арбор, аз започнах да планирам как да се измъкна от имението още същата вечер.
И така, седях в стаята си, отпивах от виното за гости, гледах как свещите потрепват от лекия ветрец, който проникваше през отворения прозорец и чаках. Първо, къщата да утихне — което вече бе станало — и второ, да мине известно време след това. Бях пуснал резето на вратата. Докато вечеряхме, аз на няколко пъти отбелязах колко съм изморен и след това се оттеглих доста рано. Нямам чак непоносимо високо мнение за мъжествеността си, но все пак ми се стори, че по-късно Винта смята да ме посети. Точно затова реших да й дам повод да си помисли, че съм заспал дълбоко, след като никой не отговори на почукването й. Никак не ми се щеше да я обидя. Имах и без друго достатъчно проблеми, за да си позволя да загубя един паднал от небето съюзник.
Искаше ми се да имам под ръка интересна книга, но бях забравил последната, която четях, в къщата на Бил. Не исках да си я прибера чрез линиите на Логрус, тъй като не бях сигурен дали Винта няма да ме усети.
Сега поне никой не чукаше на вратата. Заслушах се в проскършванията на притихналата къща и в звуците, които долитаха през прозореца. Пламъчетата на свещите се люшнаха и сенките по стената затанцуваха като вълните на мрачен прилив. Продължих да прехвърлям познатите мисли из главата си. Малко след това…
Дали ми се стори, или наистина чух някой да шепне името ми?
„Мърл…“
Ето отново.
Наистина го чух, но…
Образът на стаята се разводни пред очите ми и миг по-късно вече знаех какво става — някой се опитваше да се свърже с мен чрез Картите.
— Да — казах аз в очакване. — Кой е?
„Мърл, друже… Подай ми ръка и ще…“
„Люк!“
— Добре — казах аз и протегнах съзнанието си напред, докато новото видение добиваше все по-реални очертания.
Той бе опрял гръб на някаква стена, раменете му бяха отпуснати, а главата клюмнала върху гърдите.
— Люк, ако това е някакъв номер, то знай, че съм готов за него — казах аз. Станах бързо от леглото, прекосих стаята и изтеглих меча си.
„Не е номер. Побързай! Измъкни ме оттук!“
Люк вдигна лявата си ръка. Протегнах се и я хванах. Той се люшна към мен и аз залитнах. Помислих, че ще ме нападне, но веднага усетих, че тялото му е мъртво отпуснато. Дрехите му бяха пропити с кръв. В дясната си ръка продължаваше да държи окървавен меч.
— Дръж се. Хайде.
Раздрусах го леко и после му помогнах, да направи няколкото крачки, които го деляха от леглото. Измъкнах меча от ръката му и го сложих на близкия стол заедно с моя меч.
— Какво се е случило с теб, по дяволите?
Люк се закашля и поклати вяло глава. После пое няколко дълбоки глътки въздух и каза:
— Наистина ли видях чаша с вино, докато минавахме край масата?
— Да. Чакай малко.
Грабнах чашата, занесох я до леглото и му помогнах да долепи ръба й до устните си. Люк отпи бавно няколко глътки, като спираше след всяка, за да поеме въздух.
— Благодаря ти — каза той, след като изпи виното, и главата му клюмна.
Напипах пулса му. Беше забързан, но едва се усещаше.
— Дявол да те вземе, Люк! — казах аз. — Все се появяваш в най-неподходящия момент…
Но той вече не чуваше нито дума. Просто си лежеше там, а кръвта му се стичаше по завивките на леглото.
Изругах още няколко пъти, след това го съблякох и избърсах тялото му с влажна кърпа, за да разбера къде е ранен. Отдясно на гърдите му зееше грозна рана, която вероятно бе засегнала дробовете. Дишането му беше твърде слабо, за да преценя дали е така. Надявах се, ако раната наистина беше толкова дълбока, Люк да е наследил способността на амбъритите за бързо възстановяване. Поставих на мястото компрес. После продължих с прегледа. Подозирах също, че няколко от ребрата на гръдния му кош са счупени. Лявата му ръка също беше счупена над лакътя. Наместих костта й и направих шина с две от пръчките на един разнебитен стол. Имаше още няколко разкъсвания и срязвания от различна степен върху бедрата, десния хълбок, дясната ръка и рамото над нея, както и по гърба. За негов късмет нито една от важните артерии не бе засегната. Почистих раните и ги превързах. След като привърших, можех спокойно да го снимам за учебник по медицина.