Замислих се дали да не опитам някои от лечителските техники на Логрус. По принцип ги познавам добре, но дотогава не ги бях прилагал. Люк ми се стори доста блед и затова реших, че ще е по-добре да поема риска. Когато привърших, ми се стори, че лицето му придобило по-нормален цвят. Метнах плаща си върху одеалото, с което го бях завил. Проверих отново пулса му.
Сега вече беше по-силен. Наругах го още веднъж, колкото да не губя форма, махнах мечовете от стола и седнах.
Няколко минути по-късно споменът за разговора с Дяволския Чекрък отново ме разтревожи. Нали Люк каза, че силата на Дяволския Чекрък му е необходима, за да си отмъсти. А същата сутрин Чък ме бе попитал дали може да му се довери.
Ами ако Чък го бе наредил така след моя отговор?
Измъкнах Картите си и намерих сред тях онази, на която бе нарисуван символът на моето творение. Концентрирах се върху него и отворих съзнанието си за контакта.
През няколкото минути, които посветих на опита си, усетих на два пъти странно раздвижване — все едно че ни деляха няколко стъклени пласта. Чък или беше зает с нещо друго, или просто не му се говореше с мен.
Прибрах Картите. Неуспешният опит ме бе подсетил за нещо друго.
Събрах изпокъсаните дрехи на Люк и бързо ги претърсих. В един от джобовете открих колода Карти, няколко от които празни. Да. Стилът им беше същият като на Козовете на Съдбата. Прибавих към тях и Картата с моя образ, която Люк държеше в ръката си, когато го пренесох тук.
Колодата му беше доста дебела. Сред нея бяха Картите на Джасра и Виктор Мелман. Имаше и една с образа на Джулия, както и недорисувана Карта на Блийс. Следваха Картите на Кристалната пещера и на стария апартамент на Люк. Следващите две Карти се дублираха с някои от Козовете на Съдбата — някакъв дворец, който не бях виждал преди и един от моите стари познайници. После идваше ред на три Карти с непознати за мен лица — на някакъв намръщен русокос тип, облечен в зелено и черно, на друг строен мъж с червеникаво кафява коса и на една жена, с черти тъй сходни с тези на втория мъж, че най-вероятно ги свързващо някаква роднинска връзка. Двете последни Карти бяха нарисувани в друг стил и може би дори от друга ръка. Досещах се само кой би могъл да е русият непознат. Ако се съдеше по цветовете на облеклото му, той най-вероятно бе старият приятел на Люк — Далт. Имаше и три опита за Карта на Дяволския Чекрък — до един несполучливи.
Чух как Люк изръмжа нещо. Обърнах се към него и видях, че очите му са отворени и шарят из стаята.
— Спокойно — казах аз. — Сега си в безопасност.
Люк кимна и затвори очи. Няколко секунди по-късно отново ги отвори.
— Хей! Картите ми — каза той тихо.
Аз се усмихнах.
— Добре са изпипани — отбелязах после. — Кой ги е рисувал?
— Аз — отвърна той. — Кой друг?
— Кой те е научил на това?
— Баща ми. Доста го биваше в тези неща.
— Щом си успял да ги нарисуваш, значи си минал през Лабиринта.
Люк кимна.
— Къде?
Той ме огледа бавно, после сви рамене и потръпна леко.
— В Тир-на Ногт.
— Значи баща ти те заведе там и те преведе през него?
Ново кимване.
Защо пък да не го притисна още, помислих си аз, така и така ми е паднал.
— А това сигурно е Далт — казах. — Май добре сте си прекарвали навремето.
Люк не отговори. Когато погледнах към него, видях, че е присвил очи, а веждите му са свъсени.
— Не съм се срещал с него — добавих аз. — Познах го по цветовете на дрехите му. Освен това знам, че се е родил близо до Кашфа.
Люк се усмихна.
— Точно като в колежа, а? Никога не пропускаш да си обогатиш общата култура?
— Полезен навик — отбелязах аз. — Само дето в твоя случай закъснях да го сторя. Не можах да намеря Картата на Владението на Четирите Свята. Освен това две от лицата са ми непознати.