— Подслушвала си.
— Винаги съм го правила — съгласи се тя.
Обърнах се към Люк и я представих.
— Люк, това е Винта Бейл… в известен смисъл.
Той протегна дясната си ръка, без да сваля очи от лицето й.
— Ще ми се да знам само едно… — започна той.
— Бас държа, че е така — отвърна му тя. — Дали ще те убия или не. Продължавай да се чудиш. Още не съм решила. Спомняш ли си как ти свърши бензинът край Сан Луис Обиспо и после откри, че портфейлът ти липсва? Наложи ти се да вземеш пари назаем от приятелката си, за да се прибереш. Тя трябваше да ти припомни на два пъти, преди да й ги върнеш.
— Как си успяла да научиш за това? — прошепна Люк.
— Друг път се сби с трима рокери — продължи тя. — За малко да изгубиш лявото си око, когато единият от тях нави веригата си около главата ти. Раната е зараснала добре. Не виждам белег…
— И въпреки това ги натупах — отбеляза той.
— Да. Не са много хората, които могат да вдигнат „Харлей“ и да го запратят като теб.
— Как си научила всичко това? Трябва да ми кажеш.
— Може да ти кажа някой ден — каза тя. — Просто споменах тези случки, за да не си помислиш, че би могъл да ме излъжеш. Сега ще ти задам няколко въпроса. Животът ти зависи от това дали ще ми отговориш искрено. Ясно ли се…
— Винта — прекъснах я аз, — нали каза, че не искаш да го убиваш?
— Казах само, че това не е първото нещо, което бих направила — каза тя. — Но както е тръгнало, може и да размисля.
Люк зяпна.
— Ще ти кажа за кристалите — промърмори той. — Досега не съм пращал никого по следите на Люк.
— Възможно ли е Джасра да го е направила?
— Възможно е. Просто не знам дали е така.
— А мъжете, които нападнаха Мърл предишната нощ в Амбър?
— За пръв път чувам — каза той и затвори очи.
— Погледни това — заповяда му тя и извади синьото копче от джоба си.
Люк хвърли един кос поглед към копчето.
— Познато ли ти е?
— Не — каза той и отново затвори очи.
— И сега не се опитваш да навредиш на Мърл?
— Точно така — отговори Люк с затихващ глас.
Тя понечи да каже нещо, но аз я изпреварих:
— Остави го да се наспи. Никъде няма да избяга.
Тя ми хвърли един почти гневен поглед, но после кимна.
— Прав си.
— И какво смяташ да направиш сега? Да го убиеш, докато спи ли?
— Не — отвърна ми тя. — Той говореше истината.
— И това променя нещата?
— Да — каза тя, — засега.
ГЛАВА 7
През следващите няколко часа успях да дремна съвсем прилично, макар че кучетата навън първо се сдърпаха, а после виха почти цяла нощ. Не бях в настроение да играя на въпроси и отговори с Винта и исках тя засега да остави Люк на спокойствие. Убедих я да се върне в стаята си, за да можем двамата с него да си починем. Настаних се удобно в едно кресло и опънах краката си на друго. Надявах се, че ще мога да продължа разговора си с Люк насаме. Спомням си, че се ухилих малко преди да заспя, защото си помислих, че не знам в кого от двамата да се съмнявам повече.
На сутринта ме събудиха първите слънчеви лъчи и разправиите на птиците. Протегнах се няколко пъти и се отправих към банята. Тъкмо когато бях преполовил сутрешния си тоалет, чух как Люк се закашля и прошепна името ми.
— Минута само — казах аз. — Ако не агонизираш, разбира се.
Понечих да се избърша и добавих:
— Жаден ли си?
— Да. Донеси ми чаша вода.
Метнах кърпата през рамо и му занесох чашата.
— Тя тук ли е още? — попита ме Люк.
— Не, не е.
— Дай ми чашата и иди да провериш в коридора, моля те. Ще се оправя и сам.
Кимнах и му я подадох. Постарах се да отворя вратата възможно най-безшумно. Излязох в коридора и отидох чак до ъгъла. Не забелязах никого.
— Чисто е — прошепнах, докато влизах обратно в стаята.
Люк го нямаше там. Миг по-късно го чух да се разхожда в банята.
— Дявол да го вземе! Можех да ти помогна! — казах аз.
— Все още мога да се изпикая и без чужда помощ — отвърна ми той, докато влизаше залитайки в стаята, опрял здравата си ръка на стената. — Трябва да видя какви са шансовете ми да се спазаря — добави той и се отпусна на ръба на леглото. После опря ръка върху ребрата си и изпъшка. — Боли, мътните да го вземат!
— Чакай, ще ти помогна да легнеш.
— Добре. Виж, не й казвай, че мога да направя дори това.
— Дадено — казах аз. — Сега се успокой. И си почини.
Люк поклати глава.
— Искам да ти кажа колкото мога повече, преди тя да е влетяла отново. А тя ще го направи, не се съмнявай.
— Защо си толкова сигурен?
— Тя не е човешко същество и усеща всяка наша стъпка по-добре от всеки син кристал. Не разбирам твоята магическа система, но аз си имам своя и знам добре какво ми казва тя. След като я попита коя е всъщност, аз също се замислих върху това. Някакви идеи по въпроса?