— На твое място не бих заложила живота си на тази карта.
Усмихнах се.
— Какво да се прави, падам си консервативен в някои отношения.
Влязохме долу и Винта се заприказва с някаква жена, която не бях виждал досега — очевидно командващата кухненския парад. Винта й поръча какво да ни приготви за закуска и след това двамата излязохме на терасата. Там тя ми посочи група дръвчета.
— Ето къде би могъл да намериш тояга за Люк.
— Добре — казах аз и тръгнах натам. — Значи наистина си била Гейл Лампрън?
— Да.
— Не мога да схвана как успяваш да преминеш от едно тяло в друго.
— Аз пък нямам намерение да ти го обясня.
— А ще ми кажеш ли защо?
— Не.
— Не можеш или не искаш?
— Не мога — каза тя.
— А ако вече знам една част, би ли добавила останалото?
— Може би. Опитай.
— Когато беше Дан Мартинес, ти стреля по нас. По кого от двама ни?
— По Люк.
— Защо?
— Бях убедена, че Люк не е този, когото търся. Което значеше, че той представлява опасност за теб.
— Значи само за да ме защитиш от него?
— Точно така.
— Как да разбирам това „този, когото търся“?
— Просто се изразих неправилно. Онова дърво ей там май ще ти свърши работа.
Прихнах.
— Не те бива много в увъртанията. Добре де, предавам се.
Тръгнах към дърветата. Наистина няколко от тях изглеждаха подходящи.
Докато крачех сред окъпаните в слънчеви лъчи храсти, а ботушите ми се покриваха с капки утринна роса и листа, аз най-неочаквано забелязах по пътя си някакви странни следи, които водеха вдясно от мен…
— Какво е това? — попитах съвсем риторично, тъй като Винта едва ли можеше да ми отговори, и се насочих към тъмната маса, просната до сенчестия дънер на едно дърво.
Когато се приближих достатъчно, разбрах, че това е едно от кучетата на Бейл — едър кафяв симпатяга. Гърлото му беше разкъсано, кръвта наоколо бе тъмна и лепкава. По нея вече бяха накацали няколко мухи. Малко по-нататък видях изкормения труп на друго, по-малко куче.
Огледах наоколо. Върху влажната пръст открих няколко необичайно големи отпечатъка от животински лапи. Слава богу, не бяха трипръстите следи на чудовището, което заварих в апартамента на Джулия. Изглежда принадлежаха на невероятно едро куче.
— Сигурно това съм чул снощи — отбелязах аз. — И тогава си помислих, че някакви кучета са се сдърпали.
— По кое време беше това? — попита Винта.
— Малко след като ти излезе от стаята. Тъкмо бях започнал да задрямвам.
И тогава тя направи нещо адски странно — коленичи и подуши следата. Когато отново се изправи, на лицето й бе изписана почуда.
— Какво откри? — попитах аз.
Тя поклати глава, после впери поглед в далечината.
— Не съм съвсем сигурна — каза тя. — Но животното е тръгнало натам.
Огледах се още веднъж, после станах и тръгнах по следата, която наистина продължаваше в посоката, която бе показала Винта. След седемдесетина метра я изгубих. Тъкмо бях стигнал края на горичката. Реших да се върна обратно.
— Предполагам, че голямото куче е нападнало другите две — заявих аз. — Хайде да приключваме с тоягата на Люк и да се връщаме, че закуската ще изстине.
Когато се върнахме, разбрах, че вече са сервирали на Люк горе в стаята. Искаше ми се да занеса и моята закуска горе, за да довърша разговора си с него. Но ако го направех, Винта щеше да тръгне с мен. От друга страна, вероятно нямаше да успея да измъкна от нея нищо повече. И все пак се налагаше да закуся долу и да оставя Люк сам за по-дълго, отколкото ми се щеше.
Затова, когато тя каза „Ще закусим тук“, аз покорно я последвах в трапезарията. Предположих, че не иска да седнем на терасата, тъй като прозорците на стаята, в която сега лежеше Люк, бяха точно над нея и той можеше лесно да чуе разговора ни.
Настанихме се в края на една маса от тъмно дърво и прислужниците сервираха закуската. Когато отново останахме насаме. Винта ме попита:
— Какъв ще е следващият ти ход?
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз на свой ред и си налях чаша гроздов сок.
Тя погледна нагоре.
— Имам предвид него. В Амбър ли ще го заведеш?
— Това би било съвсем уместно решение — отговорих й аз.
— Добре — каза тя. — Най-добре ще е това да стане по-скоро. В двореца поне има нелош лазарет.
Кимнах.
— Да, има.
Хапнахме малко и Винта попита:
— Нали това смяташ да направиш?
— Защо питаш?
— Защото всичко останало би било пълна глупост, а на него идеята определено няма да му хареса. Затова ще се опита да те разубеди и да си издейства относителна свобода, докато успее да се възстанови. Знаеш добре какъв хитрец е. Ще опита да ти представи плана си — какъвто и да е той — като страхотна идея. Не забравяй обаче, че той е враг на Амбър и когато бъде отново в състояние да преследва целта си, ти ще се окажеш на пътя му.