— Мислиш ли, че те е продал? Иди е планирал нещо срещу теб от доста време? А може би ти е бил ядосан по някакъв повод?
— Едва ли.
— Магия?
— Може би. Не знам.
В главата ми се появи странно предположение.
— Той знаеше ли, че си убил Кейн? — попитах аз.
— Не, някога не казвам на когото и да било повече, отколкото трябва.
— Не ме баламосваш, нали?
Той се засмя и протегна ръка, сякаш за да ме тупне по рамото, но трепна и се отказа.
— Защо питаш?
— Не знам. Просто така.
— Ами добре — каза Люк. — Какво ще кажеш да ми помогнеш да вляза вътре, за да видя какво си ми оставил от запасите?
— Дадено.
Изправих се и му помогнах да стане. Намерихме мястото, където склонът беше най-полегат, и поехме бавно нагоре. Щом се озовахме там, Люк се опря на тоягата си и се погледна през отвора.
— Няма да ми е много лесно да сляза — каза той. — Мислех си, че би могъл да изтъркаляш дотук някой от празните варели за вода, за да стъпя на него. Но сега виждам, че и това няма да помогне. Със сигурност ще отворя някоя от раните, ако се опитам да сляза.
— М-м — казах аз. — Момент. Сетих се за нещо.
После слязох отново до долу, тръгнах покрай основанието на кристалния хълм и накрая стигнах до две блестящи издатини, където бях изцяло извън полезрението на Люк.
Не исках да използвам силите на Логрус в негово присъствие, без това да е крайно наложително. Не исках също той да види как осъществявам връзката, нито да му дам възможността да разбере какво мога и какво не. По принцип не се чувствам добре, когато някой знае твърде много за мен.
Образът на Логрус се появи, след като го призовах, и аз се протегнах към него. Желанието ми придоби форма и се превърна в мерник за силовите линии, които бях овладял. Започнах да ги удължавам все повече и повече, търсейки нужния обект…
Търсенето продължи адски дълго. Май доста се бяхме отдалечили от по-цивилизованите Сенки…
Контакт.
Вместо да дръпна рязко както обикновено, този път притеглих бавно и внимателно обекта към себе си. После усетих как той се понесе през Сенките към мен.
— Хей, Мърл! Всичко наред ли е? — чух да вика Люк.
— А-ха — отговорих аз съвсем искрено.
По-близо, още по-близо…
Ето!
Олюлях се, когато търсеният обект се озова в ръцете ми, тъй като го сграбчих неудобно. Единият му край тупна на земята. Прихванах някъде около средата, вдигнах го бързо и тръгнах с него обратно към отвора на пещерата.
Когато достигнах до един почти отвесен участък, малко под мястото, на което бях оставил Люк, подпрях обекта на стената и се изкачих бързо до горе. После го издърпах и го довлякох до отвора.
— Откъде успя да измъкнеш тази стълба? — попита Люк.
— Намерих я — казах аз.
— Онова петно боя като че ли е съвсем прясно.
— Ами сигурно някой я е загубил наскоро.
Започнах да спускам стълбата през отвора. Когато долният й край достигна пода на пещерата, все още разполагах с аванс от близо два метра. Наместих я, за да е по-стабилна.
— Ще тръгна първи — казах аз, — но ще се движа съвсем близо до теб.
— Ще занесеш ли първо тоягата и меча ми долу?
— Дадено.
Направих го. Когато отново се изкачих догоре, Люк вече се бе хванал за стълбата и се канеше да стъпи на нея.
— Ще ме научиш някой път на тоя номер, нали? — каза той и тръгна след мен, дишайки тежко.
— Не разбирам за какво говориш — отвърнах му аз.
Люк слизаше бавно, като спираше на всяко стъпало, за да си почине. Веднага щом стигнахме до пода на пещерата, той се просна него и притисна гърдите си с ръка. Беше доста зачервен и задъхан. Малко след това се поизправи и облегна гръб на стената.
— Добре ли си? — попитах аз.
Люк кимна.
— Ще се оправя — каза той, — само няколко минути. Да те наръгат така не е шега работа.
— Искаш ли одеало?
— Не, благодаря.
— Добре, ти си почивай, а аз ще хвърля един поглед на продуктите. Искаш ли да ти донеса нещо?
— Малко вода — каза той.
Продуктите още ги биваше, а спалният чувал беше там, където го бях оставил. Напълних вода за Люк и докато се връщах обратно, споменът за ситуацията, в която ролите ни бяха разменени, ме накара да се усмихна иронично.
— Никакви проблеми — казах на Люк. — Все още има достатъчно от всичко.
— Не си успял да изпиеш виното, нали? — попита той, между две глътки.