— Не.
— Слава богу.
— Сега да чуем тази толкова важна за Амбър информация — казах аз. — Все още ли смяташ да я споделиш с мен?
Люк се усмихна.
— Още не.
— Доколкото си спомням, уговорката ни беше такава.
— Не успях да ти разкажа цялата история.
Поклатих глава.
— Добре де, така беше. Разкажи ми останалата част.
— Трябва да се възстановя, за да превзема Владението и да освободя майка си…
Кимнах.
— Ще ти кажа всичко, както ти обещах, но след като я спася.
— Я чакай малко! Не искаш ли твърде много?!
— Не и в замяна на това, което знам.
— И очакваш от мен да купя котка в чувал?
— Да, нещо такова. Но повярвай ми, рискът си струва.
— Ами ако докато се наканиш, стане твърде късно?
— Няма, пресметнал съм всичко. Ще са ми необходими само два-три дни амбърско време, за да се възстановя. Събитията едва ли ще се развият чак толкова бързо.
— Люк, цялата работа започва да намирисва.
— Проблемът си е твой. Не мога да издам току тъй нещо толкова важно на враговете си.
Люк въздъхна.
— Не е изключено с тази информация да успея да откупя живота си.
— Да не си намислил да се откажеш от отмъщението?
— Не знам. Мислих доста по въпроса и ако въобще реша да направя нещо подобно, то това ще е най-подходящата първа стъпка.
— А ако не се откажеш, това би те извадило от играта, така ли?
— Ще го преживея. Така задачата ми ще стане по-трудна, но не й неизпълнима.
— Не знам — казах аз. — Ако се разчуе, че съм те пуснал, без да получа нищо особено в замяна, здравата ще ми припари под задника.
— Аз няма да кажа на никого.
— Ами Винта?
— Нали тя все повтаря, че главната й цел е да те предпази. Освен това, ако се върнеш, няма да я завариш там. Или по-скоро ще завариш истинската Винта.
— Защо си толкова сигурен?
— Тя сигурно е хукнала вече да те търси.
— Знаеш ли коя е всъщност?
— Не, не знам. Някой път ще ти помогна да се сетиш.
— Защо не сега?
— Защото трябва първо да се наспя. Болката пак започна да се усилва.
— Нека първо да уточним още веднъж условията. Какво смяташ да направиш, как смяташ да го направиш и какво ми обещаваш?
Люк се прозина.
— Ще остана тук, докато се възстановя. Когато бъда отново всъстояние да нападна Владението, ще се свържа с теб. Което ми напомня, че Картите ми са все още в теб.
— Знам. Продължавай. Как смяташ да превземеш крепостта?
— И това ще ти кажа, като му дойде времето. Все още мисля върху плана си. Между другото, ти също би могъл да ми помогнеш. Един магьосник в повече никога не е излишен. Веднага щом влезем в крепостта и освободим майка ми, аз ще ти кажа това, което ти обещах, и ти ще можеш спокойно да се прибереш с наученото в Амбър.
— Ами ако загубиш битката? — попитах аз.
Люк отмести погледа си от мен.
— Предполагам, че това също не е изключено — съгласи се той накрая. — Добре, какво ще кажеш за това — ще ти напиша всичко на лист хартия и ще ти го дам чрез Картите, или пък ще ти го пратя по някого. Всичко това преди да започне атаката на крепостта. И да загубя, пак ще съм си изплатил дълга към теб.
Той ми протегна здравата си ръка и аз я стиснах.
— Съгласен — казах.
— Тогава ми върни моите Карти и аз ще се свържа с теб, щом се изправя отново на крака.
Отначало се поколебах, но после измъкнах солидно наедрялата колода от джоба си. Отделих своите Карти и няколко от неговите и му подадох останалите.
— Ами другите ми Карти?
— Ще ги разгледам, преди да ти ги върна.
Той леко повдигна рамене.
— Винаги бих могъл да нарисувам още. Но ми върни Картата на майка ми.
— Ето.
Той пое картата и след това каза:
— Не знам какво точно си намислил, но ще те посъветвам нещо. Не се захващай с Далт. Той не си пада симпатяга, дори когато е в добро разположение на духа, а точно сега е превъртял съвсем. Стой настрана от него.
Аз кимнах и се изправих.
— Тръгваш ли? — попита Люк.
— Да.
— Остави ми стълбата.
— Подарявам ти я.
— Какво ще им кажеш, когато се върнеш в Амбър?
— Нищо, поне засега — казах аз. — А-а, искаш ли да ти донеса малко храна, преди да тръгна? Ще ти спестя една излишна разходка.
— Да, може. Идеята ти е добра. Донеси и една бутилка вино.
Донесох му цял куп провизии и след това довлякох дори спалния чувал.
Тръгнах нагоре по стълбата, но спрях след няколко стъпала.
— Май не си съвсем наясно с това, което правиш — казах аз.
Люк се усмихна.
— Не бъди чак толкова сигурен.
Когато излязох навън, се загледах в големия камък, с който Люк бе затворил входа на пещерата предишния път. Отначало си мислех да му върна жеста. Можех да преценя кога точно да дойда отново, за да го заваря напълно възстановен. Така щях да съм сигурен, че няма да духне нанякъде. Въпреки това се отказах. Не само защото аз единствен знаех, че Люк е тук и ако нещо се случеше с мен, той също щеше да се прости с живота си. По-скоро исках да може да се свърже с мен веднага, щом се почувства добре. В общи линии, това бяха основните, ми доводи.