— Недей да спориш с мен или ще ти се наложи да преплуваш пътя обратно!
— Йест, капитане. Всички по местата! — извика той на останалите, някои от които бяха готови и викаха на другарите си. — Пригответе се за завой!
Улиция изгледа мъжете, които нервно хвърляха погледи през рамо.
— Сестрите на светлината имат очи и на тила, господа. Само да забележа, че гледате нещо, което не трябва, то ще е последното, което ще видят очите ви.
Преди да се заемат с работата си, мъжете закимаха.
Обратно в тясната каюта, Тови наметна със завивката потръпващото си туловище.
— Доста време мина, откакто за последен път съм усещала върху себе си лъстиви погледи — тя се обърна към Ничи и Мериса. — Радвайте се на този дар, докато все още го има.
Мериса си извади риза от едно чекмедже в дъното на кабината.
— Тези погледи не бяха за теб!
На лицето на Сесилия блесна майчинска усмивка.
— Знаем това, Сестро. Мисля, че Сестра Тови искаше да каже, че сега, когато сме далеч от заклинанието на Двореца на пророците, ще остаряваме като всички останали хора. Няма да разполагате с дългите години, които ние имахме, за да се радваме на телата си.
Мериса настръхна.
— Когато отново заслужим достойното си място до Господаря, ще мога да запазя онова, което имам.
Тови я изгледа с необичаен за нея заплашителен поглед.
— А аз искам онова, което някога имах.
Армина се отпусна на една койка.
— За всичко е виновна Лилиана. Ако не беше тя, нямаше да се наложи да напускаме Двореца и заклинанието му. Ако не беше тя, Пазителят нямаше да дари Джаганг с власт над нас. Нямаше да загубим любовта на своя Господар.
Всички замълчаха за момент. Промушвайки се една между друга, те се опитваха да си облекат бельото, като внимаваха да не се докосват с лакти. Мериса вдигна ризата над главата си.
— Възнамерявам да направя всичко, което е необходимо, за да си върна любовта на Господаря. Възнамерявам да получа наградата за дадената клетва. — Тя погледна Тови. — Възнамерявам да остана млада.
— Всички искаме едно и също, Сестро — каза Сесилия, докато промушваше ръцете си в ръкавите на семплата си кафява риза. — Но волята на Пазителя е да служим на този човек, Джаганг, засега.
— Така ли? — попита Улиция.
Мериса се наведе над чекмеджето и започна да рови из дрехите. Накрая си избра яркочервена рокля.
— Защо иначе сме били обещани на онзи мъж?
Улиция повдигна вежда.
— Обещани!? Така ли мислиш? Според мен има нещо повече от това. Струва ми се, че император Джаганг действа по своя воля.
Всички замръзнаха по местата си и я погледнаха.
— Мислиш, че той е въстанал срещу Пазителя? — попита Ничи. — Че преследва собствени цели?
Улиция чукна с пръст челото на Ничи.
— Мисли! Пазителят не се появи в съня, който не е сън. Това не се е случвало никога досега. Никога. Вместо това дойде Джаганг. Дори Пазителят да е недоволен от нас и да иска за наказание да служим на Джаганг, не мислите ли, че би ни се явил сам, за да ни даде заповедите си, да ни покаже недоволството си? Не мисля, че това е работа на Пазителя. Струва ми се, че е на Джаганг.
Армина сграбчи синята си рокля. Тя бе малко по-светла от тази на Улиция, но не по-лошо изработена.
— И все пак всичко е заради Лилиана!
Устните на Улиция се разтегнаха в тънка усмивка.
— Така ли? Лилиана беше алчна. Струва ми се, че Пазителят е искал да използва алчността й, но тя го предаде. — Усмивката й се стопи. — Не, вината не е на Лилиана!
Ръката на Ничи застина на връвта, с която пристягаше корсета на черната си рокля.
— Разбира се. Момчето.
— Момчето ли? — Улиция бавно поклати глава. — Едно „момче“ не би могло да премахне бариерата. Обикновено момче не би могло да хвърли в пепелта плановете ни, върху които работихме толкова упорито през всичките тези години. Знаем какво е той, чели сме пророчествата.
Улиция огледа една по една всичките Сестри.
— Намираме се в много опасно положение. Трябва да се борим, за да заслужим отново благоразположението на Пазителя в този свят, в противен случай, когато Джаганг приключи с нас, ще ни убие и ще се озовем в отвъдния свят, без да можем повече да служим на Господаря. Ако това се случи, Пазителят със сигурност ще е недоволен и ще направи онова, което Джаганг ни показа, да изглежда като любовна прегръдка.
Докато всички осмисляха думите й, корабът пукаше и трещеше. Те се връщаха, за да служат на човек, който щеше да ги използва и след това да ги унищожи, без изобщо да се замисли, без каквато и да е награда, и въпреки това никоя от тях не си и помисляше да му се противопостави.
— Момче или не, той е причината за всичко това — Мериса стисна челюсти. — И само като си помисля, че ми беше в ръчичките, в ръцете на всяка една от нас! Трябваше да се справим с него, когато имахме тази възможност.