— Трис, може би е достатъчно за днес? А? Да вземем шейната и да се спуснем от хълма? Слънцето свети, снегът искри, чак ме болят очите! Прекрасно време!
— Не се подавай от прозореца, ще паднеш.
— Да отидем за шейната, Трис!
— Кажи ми го на Старата реч. И с това урокът ще приключи. Дръпни се от прозореца, върни се на масата… Цири, колко пъти трябва да те моля? Остави този меч, престани да го размахваш.
— Това е новият ми меч! Истински, вещерски! Направен е от стомана, която е паднала от небето! Наистина! Така каза Гералт, а той никога не лъже, нали знаеш!
— О, да. Знам.
— Трябва да свикна с този меч. Чичо Весемир го е приспособил за моето тегло, ръст и дължина на ръцете. Дланта ми и китката ми трябва да свикнат с него!
— Свиквай колкото си искаш, само че навън. Не тук. Е, слушам те. Струва ми се, искаше да ми предложиш да се пързаляме с шейна. На Старата реч. Е, предлагай.
— Хммм… Как е „шейна“?
— Sledd като предмет. Aesledde като действие.
— Аха… Ясно. Va’en aesledde, ell’ea?
— Не бива да се приключва въпросително изречение по този начин, това е неучтива форма. Въпросът си личи от интонацията.
— Но децата от Островите…
— Ти не изучаваш скелигския жаргон, а класическата Стара реч.
— А защо трябва да уча тази Реч?
— За да я знаеш. Полезно е човек да учи това, което не знае. Този, който не знае езици, все едно е сакат.
— Така или иначе всички говорят на всеобщия език!
— Вярно е. Но някои — не само на него. Уверявам те, Цири, по-добре да се числиш към малцината, отколкото към всички. Е, слушам те. Пълното изречение е: „Времето днес е прекрасно, да отидем да се пързаляме с шейна.“
— Elaine… Хммм… Elaine tedd a’taeghane, a ya’en aesledde?
— Много добре!
— Ха! Е, ще ходим да се пързаляме.
— Отиваме. Само дай да си довърша гримирането.
— А за кого така се гримираш?
— За себе си. Жената подчертава красотата си за собственото си самочувствие.
— Хммм… Знаеш ли какво? Аз също се чувствам зле. Не се смей, Трис!
— Ела тук. Седни ми на коленете. Помолих те да оставиш меча! Благодаря. Сега вземи тази, голямата четчица и си напудри лицето. Не толкова много, момиче, не толкова много! Погледни в огледалото. Виждаш ли колко си красива?
— Не виждам никаква разлика. Ще си гримирам очите, може ли? Защо се смееш? Ти винаги си гримираш очите. Искам и аз!
— Добре. Хайде, нанеси от това върху клепачите си. Цири, не примижавай и с двете очи, така не виждаш нищо, ще си омацаш цялото лице. Вземи мъничко и само докосни клепачите си. Само докосни, казах. Дай да го разнеса малко. Затвори очи. А сега ги отвори.
— Ооо!
— Има ли разлика? Малко сенки няма да навредят дори на толкова красиви очи като твоите. Елфките са знаели какво правят, когато са измисляли сенките за очи.
— Елфките?
— Не знаеше ли? Гримът е изобретение на елфките. Много полезни неща сме заимствали от Стария народ. А в замяна сме им дали адски малко. А сега вземи молива и нарисувай тънка линия върху горния клепач, до самите мигли. Цири, какво правиш?
— Не се смей! Клепачът ми трепери. Затова!
— Отвори малко устата, треперенето ще престане. Виждаш ли? Готово.
— Ооо!
— Е, а сега да отидем да шокираме вещерите с нашата красота. Няма по-приятно зрелище. А после ще вземем шейната и ще размажем целия си грим в дълбоките преспи.
— И ще се гримираме пак!
— Не. Ще кажем на Ламберт да затопли вода в банята и ще се изкъпем.
— Пак ли? Ламберт казва, че хабим прекалено много дърва с нашите къпания.
— Ламберт caen me a’baeth aep arse.
— Какво? Това не го разбрах…
— С течение на времето ще научиш идиомите. До пролетта имаме доста време за учене. А сега… Va’en aesledde, me elaine luned!
— Това, на тази рисунка… Не, по дяволите, не на тази… На тази. Както вече знаеш, това е гул. Да чуем какво знаеш за гуловете, Цири… Ей, погледни ме! Какво имаш на клепачите си, да го вземат дяволите?
— Добро самочувствие.
— Какво? Е, няма значение. Слушам те.
— Хм… Гулът, чичо Весемире, е чудовище, което яде трупове. Може да се срещне на гробища, в околностите на могили, навсякъде, където погребват мъртъвци. В нек… некрополите. Там, където има жертви на природно бедствие, на полесраженията…
— Излиза, че е опасен само за покойниците, така ли?
— Не, не само за тях. Напада и живи хора. Когато е гладен или разярен. Например ако има битка… Много загинали хора…
— Какво ти е, Цири?
— Нищо…
— Цири, чуй ме. Забрави за миналото. То вече няма да се върне.
— Аз видях… В Соден и Заречие… Цели полета… Те лежаха там и ги ръфаха вълци и подивели кучета… Със сигурност е имало и гулове…
— Затова сега учиш за гуловете, Цири. Това, което ти е познато, престава да бъде кошмар. Това, с което умееш да се бориш, вече не е толкова страшно. Как се борим с гуловете, Цири?