— Всичко ще е наред, Сейра. Следващата седмица ще свикаме отново регентския съвет. Ще намерим начин да спечелим.
— Ами ако няма такъв начин? — прошепна Сейра.
Да, Елена, какво правим, ако няма?
Елена лежеше на леглото си в малка стая до детските помещения. Освен малката лампа до нея, в стаята нямаше друго осветление. Беше свалила защитите си и държеше в ръце малко парче мокра глина — свързващ път към Гървон, земна магия, която му помагаше да я открие. Беше рисковано, той бе по-силният маг и можеше да причини сериозни щети, ако тя не внимаваше. Но опасностите никога не спираха Елена.
В глината се оформи око, след това още едно, и уста.
— Елена — гласът отекваше в съзнанието ѝ, въпреки движението на устните върху глината.
— Гървон. Къде си? — дочу се слабо ехтене — това означаваше, че е далеч.
— Не казвам. Ами ти?
— В Палас, чукам се с императора.
Той не се засмя.
— В името на Кор, Елена, какво си мислиш, че правиш?
— Следвам съвестта си. Как можа да си помислиш, че ще се отдръпна и ще ти позволя да убиеш децата, които защитавам вече толкова много години?
— Съвест? — повтори подигравателно той. — Каквото можеше да мине за съвест у теб се съхраняваше в портмоненцето ти с монети.
— Открих нещо по-ценно за себе си от парите, Гървон. Не би могъл да ме разбереш.
Глинените устни се присвиха.
— Въобще знаеш ли колко сме богати? По-богати сме и от кралете, Елла! Подсигурили сме си живота, за който винаги сме мечтали. Помниш ли имението покрай езерото, в което двамата щяхме да остареем заедно?
— Аз и ти, Гървон — и с Вейдия ставаме трима, нали?
— Само ти, Елла. Никога не е имало нещо между мен и Вейдия.
— Не съм глупава, Гървон.
— Ти ме обичаш, Елла — каза ми го сама!
— И ти ми се изсмя!
— Помислих си: Елена Анборн е влюбена ли? Мислех, че се шегуваш — но всъщност беше истина, нали?
— Какво ли знаеш ти за любовта?
Глиненото лице се смръщи.
— Право в целта. Е, поне няма съмнение кой се уреди по-добре, нали? У мен са всичките пари, а ти си нямаш нищо друго, освен смъртна присъда.
— Имаш ли нещо смислено да кажеш, Гървон? Ако нямаш, просто ще прекъсна връзката…
— Не, почакай! Имам едно последно предложение за теб. Оттегли се, Елла. Отиди в Йебусалим и аз ще ти изпратя всичките ти пари, до последния феник. Ще получиш императорско помилване и ще можеш да се оттеглиш като свободна жена. Ще можеш да отидеш където си поискаш на Урте, освен в Джавон. Ще си вън от играта.
— Още лъжи.
— Не, Елена, кълна ти се: предложението ми е искрено. Искат да не им се пречкаш, Елла.
— Няма да изоставя Сейра и Тимори, нито заради теб, нито заради твоя император, Гървон, така че можеш да кажеш на твоето Величество да си го начука. И никога повече не искам да те виждам.
По малкото глинено лице се изписа съжаление.
— Но ще ти се наложи, Елена — моето лице ще бъде последното, което някога ще видиш, когато острието ми потъне в теб. Ще дойдем за малката ти принцеска и братчето ѝ. Целият екип е тук с мен: Рът, Арно, Вейдия и останалите. Остави ги, Елена, тръгни си сега. Това е последният ти шанс.
— Знаеш, че никога не бих приела подобно предложение.
— Не, не знам. Онази Елена, която познавах, би го приела.
— Значи никога не си я познавал наистина, нали?
— По дяволите, Елена, чуй ме! Предай се и ще те защитавам завинаги — ти си единствената ми връзка със старите времена, с Бунта. Това бяха славните ни дни, Елена, изпълнени с радостта от живота, с тръпката от лова, бяха най-добрите ни години. Не ми пука за Самир или Вейдия. Теб искам, Елена. Винаги съм искал само теб.
Тя се вгледа в малката топка глина и погледът ѝ се помрачи. Да, имаха хубави спомени заедно — как се криеха под мостовете, как се любеха под звездите, онова лисиче лице толкова близо до нейното, изопнато от притеснения или засмяно саркастично, целувките на Гървон, близостта му, начинът, по който я караше да се чувства…
Но имаше и други спомени, които тя се мъчеше да забрави — как забиваше острието си в ребрата на нищо неподозиращи стражари, как кръвта шуртеше от гърлото на едно селско момче, озовало се на пътя им при внезапното им нападение, как мъже изгаряха като факли или се давеха, докато собственоръчно изпълваше дробовете им с вода, как стенеше един рондийски съветник, докато Сордел изгаряше очите му с ръжен. Спомени, които имаше нужда да забрави.
— Върви по дяволите, Гървон. Аз ще съм последната, която ти ще видиш, а не обратното.
Глинените устни се присвиха гневно.
— Значи е вярно, станала си сафианка. Да не си се влюбила в твоята принцеса?