— Нали съм с теб през цялото време — Рамита любезно избягваше темата. Не ти влиза в работата — но не, още не се е случило нищо.
— Видях, че дойде в твоята стая снощи, докато аз още бях зад крайната пурда-завеска — отбеляза Хурия и сръчка Рамита. — Е, какво стана?
— Дойде единствено да погледне стаята ми. Не остана при мен. Я виж, навлизаме в друго селце.
Хурия се взря през прозорчето:
— Поредната първобитна дупка, като всички останали. Мислиш ли, че все още може да го прави?
— Хурия!
— Добре де, добре! Прекалено си мълчалива, затова разпитвам!
Рамита преброи наум дните. Беше се омъжила на единайсетия ден от месеца. Тръгнаха си далеч преди края на церемонията и тя успя да зърне родителите и дома си за последно сред пищно осветление и тълпа от множество съседи, отдали се на трескавото празненство. Вцепеняваше се от ужас при мисълта за консумацията на брака им, но Мийрос се бе оттеглил в друга стая, оставяйки ги двете с Хурия в едно празно помещение, снабдено единствено със сламеници за спане. Хурия заспа, но Рамита остана будна с часове, ужасена от мисълта за почукването му на вратата им всеки миг. Но той така и не дойде, а у нея остана едно празно чувство, чувство на неосъщественост, тъй като изпитанието, за което така дълго се бе подготвяла, все още тегнеше над нея. Най-накрая успя да заспи, а на сутринта се събуди цялата в кръв.
— Менструацията ти е по време на пълна луна — отбеляза Мийрос, когато му съобщи на сутринта, — значи ще си плодовита, когато луната нараства, втората седмица от месеца.
Денят беше шанивар, или саббота, както той го наричаше — свещеният ден от седмицата, и той позволи на Клин да заведе нея и Хурия до най-близкия храм. Когато се върнаха, керванът вече беше почти готов за потегляне. Хурия цялата засия:
— Йос каза, че тръгваме съвсем скоро!
Очевидно наричаше капитан Клин „Йос“. Хурия се прехласваше по солидната му здрава структура и бръснатата му глава. На Рамита той ѝ изглеждаше отблъскващо.
Насред суматохата по подготовката за отпътуване, родителите на Рамита пристигнаха, носейки опаковани дрехите и вещите ѝ, както и тези на Хурия. Не бяха много, дори с всичките подаръци от сватбата. С тях размениха клюки около празненството — кой какво бе казал и на кого го бе казал, кой се бе напил до неузнаваемост. Баща ѝ заговори, че ще търси нова къща близо до реката. От тези с мраморните подове. Звучеше толкова нереално.
Испал бе видимо доволен от покорната си дъщеря и богатството, което тя бе осигурила на семейството им, но не всичко вървеше по вода. Притесняваше се за Джай:
— Изчезна след като ти си тръгна и оттогава не се е прибирал — разказа той.
— Говореше как амтехианската вяра е по-мъжка от омалистката. Въобще не ми хареса — допълни майка ѝ. — Двамата с Казим са млади и още глупави момчета. Кой знае в какво са се забъркали?
Рамита прекара още няколко ценни минути с родителите си в разговор за разнообразни неща, който не засягаше по никакъв начин темата за живота им оттук насетне.
— Ще се моля за двете ви през цялото време — прошепна с влажни очи майката на Рамита на дъщеря си. — Ще ми липсвате всеки миг. Не позволявай на онзи ужасен мъж да се държи непочтено с теб, Мита.
Ужасен или не, и двамата се поклониха ниско на Мийрос, когато се върна от някое от задълженията си, а думите на благодарност се заизливаха като порой от устите им. Срам изпълни Рамита, но си поплака, едва когато двамата си тръгнаха.
— Ще потегляме — съобщи Мийрос и момичетата се разделиха с тях.
Това се случи преди пет дни и оттогава малкият им керван се носеше с клатушкане и подрусване на север. Разполагаха с две карети — една за момичетата и една за Мийрос и два фургона, пълни с припаси. Мъжете се носеха покрай тях на коне. За Рамита каретите бяха пълен кошмар, неудобни, а и ѝ се гадеше постоянно. След няколко поредни дни, в които повръщаше закуската си, решиха да пропускат напълно сутрешното хранене, като се придържат само към течности през деня, а по-късно нападаха гладно вечерята си.
Разрешиха на двете им да посетят храма в едно запустяло селце по път през предходния ден и веднага около тях, като ято гарвани в очакване на жертвите си да умрат, се скупчиха местните деца. За тази вечер Мийрос им беше обещал по-добра обстановка — щяха да отседнат в хавели-палата на негов познат.
Познатият на Мийрос се оказа раджа, мъж, когото никой Анкшаран дори не би мечтал да срещне на живо. Палатът му разполагаше със стотици акри градини. Покрай външните му стени се разполагаха бараките за градинарите. Около тях нямаше канализация и се носеше отвратителна смрад, но веднъж пристъпили оградните стени на градините, те се озоваха сред рай от злачни ливади, мраморни шадравани, скулптури и брези, полюшващи се на мекия бриз. Раджата бе едър мъж, с огромни напомадени мустаци, извиващи се в пълни кръгове.