— Е, как беше?
Следващата им спирка този път не беше село, а голям град. Постепенно обширните стопански владения бяха измествани от по-нагъсто разположени сиромашки бараки и нестабилни колиби — част от бедняшките квартали, които се разполагаха около всеки по-голям град. Смрадта на фекалии и гниеща храна изпълваше въздуха, пушек премрежваше небето, а докато преминаваха по мръсните улици, ги нападна плеяда от гласове.
— Тук е Канкритипур — извика едно момче в отговор на подвикването на Хурия, която гонеше някаква кокошка, навъртаща се около кервана им.
След това момчето скочи върху стъпенката на каретата им и надникна през прозорчето.
— Красиви жени, дайте чапати питка, пари — изпроси той весело.
Рамита притисна няколко монети в ръката му. Той погледна леко обидено и протегна ръката си отново.
— Малък негодник, стига ти толкова — сопна се Хурия, а той ѝ се изплези грубо и скочи долу със смях.
Бързо го замести изпоцапаното лице на момиченце, което посочи към почти беззъбите си устенца и изрече:
— Няма мама и татко. Моля, хубави каки.
Хурия извъртя с досада очи:
— Къш! Така, както е тръгнало, всеки просяк от този град ще ни се провеси на прозореца!
Носеха се бавно през тази мизерия, докато не преминаха портите към града, където стражите налагаха просяците, налазили като кърлежи на куче върху каретите, докато не се пуснеха от тях. От отчаяното безредие пристъпиха в един по-богат, но обезумял пълен хаос. Малки магазинчета обрамчваха улиците, а мъже и жени крещяха с пълен глас цялата си гама от стоки — търговия в абсолютни размери. Изобилстваха плетени шалове, листа от бетел, сарита, шалчета, ножове, коренчета и листа, кардамон от Тешлолабад, джинджифил от Юга, дори вода от Имуна в Баранаси, продавана в малки манерки за свещени ритуали. Охраната им се движеше по-близо до тях, а Клин крещеше гневно по постоянно залепящите се на прозорците им лица — обезобразени от болести просяци с липсващи крайници или млади момичета, носещи бебета на гърди.
Тъкмо когато започна да им се струва, че картината няма да има край, те завиха към двора на къщата за гости, където настана сравнителна тишина. Пристъпиха вън от каретите залитайки като зашеметени.
— Какъв отвратителен град! — изписка Хурия, без да се смути или дори да забележи, че всички от придружителите им я гледаха с недоумение — Каква смрадлива лайнена дупка!
Мийрос не дойде при Рамита през нощта, нито през следващата или по-следващата, докато случилото се не ѝ се стори като някакъв лош сън. И тя най-сетне успя да заспи.
Колкото повече на север отиваха, толкова по-въодушевена ставаше Хурия, флиртуваше със стражите, хихикаше се неудържимо на собствената си дързост, притискаше уста, за да заглуши избухналия си смях. Очите ѝ бяха навсякъде. Нищо не убягваше на зоркия ѝ поглед. Пътуването за нея бе нестихваща поредица от новооткрития и Рамита ѝ завиждаше за това, но не можеше да сподели радостта ѝ, тъй като вместо това се затваряше все повече и повече в себе си.
Отвъд Канкритипур се намираше Латаклар. През седмицата на нарастването на луната стигнаха до бреговете на река Сабинати. Реката беше широка, но плитка, повече от две трети от нея бяха кал. Крокодили се плъзгаха по повърхността, близо до баржите, които ги превозиха през мудните, мрачни води. На запад и изток в далечината се различаваха хълмове, а отвъд тях — блед оттенък на по-големи, зловещи възвишения, но на север хоризонтът беше равен. Земята бе сиво-кафеникава, с оскъдна суха трева. Златистозелени пчелояди пърхаха сред храстите, а грабливи кани кръжаха високо над главите им. Зърнаха дори и една кобра край пътя, приплъзваше се назад към някаква пукнатина и съскаше, разперила качулката си. Все още се виждаха хора — кръжаха навсякъде — почернели от слънцето земеделци, трудещи се на полята, кльощави дечица подкарали лесно раздразнителни мършави добичета с остри рога. Допълниха запасите си с вода, купиха допълнителен фургон, пълен с фураж и замениха конете си за малко стадо стари камили. Градчето Латаклар беше изцяло амтехианско, поклонническите храмове бяха само Дом ал-Ахм, а кубетата им бяха покрити с тънък слой навян от вятъра прах. Прахът покриваше целия град. Мъжете носеха бяло, а жените бяха загърнати с черни бекира-наметала. Движеха се бавно, някак отчуждени, като че ли нямаше нищо толкова важно, което да ги накара да се разбързат, особено когато усилията им костваха много пот и енергия в тази суха, изгаряща горещина.
Останаха да спят в Латаклар за две нощи и когато наедряващата луна се изкачи на небето, напомняйки за плодовития период на Рамита, съпругът ѝ отново се върна в леглото ѝ за кратки и неловки взаимоотношения. Рамита се чувстваше като някакво добиче, докато стоеше приклекнала със задницата си във въздуха, а той източваше семето си в нея. Не ѝ позволяваше и да зърне тялото му, макар че при няколко кратки погледа не видя нищо ужасяващо, просто една бледа, някак кокалеста фигура, която беше учудващо добре оформена за толкова стар човек. От суетност е, осъзна тя изненадано.