— Удовлетворявам ли ви? — намери тя смелост да го попита, когато той се изправи да си тръгне.
Мийрос се намръщи:
— Ще ме удовлетвориш, когато заченеш — отвърна язвително той. — Семето ми е слабо, така е при маговете. Трябва да вложим надеждите си в постоянството и щастливата случайност.
— И благословията на боговете — добави тя.
Той изсумтя:
— Да, да, и на нея.
Остави я да лежи сама, докато Хурия не дойде, подсмихвайки се тихо.
— Попитах го как е минало — хихикаше се тя. — А той само ме погледна. Сигурно ако си достатъчно настоятелен, можеш и чувство за хумор да откриеш у него.
Рамита беше поразена от нахалството на приятелката си. Тази нощ тя се помоли на Сивраман за благословията му. Но в нощта на пълнолунието прокървя както винаги, разпънаха ѝ кръвна палатка и тя отново се озова сама в нея. Разочарованието на съпруга ѝ надвисна над кервана им като гъст облак дим. Както обикновено, Хурия се присъедини към нея под кръвния навес след няколко дни и двете се оттеглиха в свой малък свят.
Когато Рамита излезе от пурда-завеската няколко дни преди Хурия, забеляза, че са изминали още няколкостотин километра на север. Цяла седмица наблюдаваше как около тях се разгръщат запустели пейзажи. Беше последната седмица от месец зулкада или новелеве, както го наричаше съпругът ѝ, беше новолуние — с ледено студени нощи, в които ѝ се налагаше да спи с две одеяла. Очакваше с нетърпение няколкото вечери, които щеше да прекара без Хурия. Приятелката ѝ загубваше момичешката си скромност и се превръщаше в изцяло ново същество, обсебено от богатствата и мъжете и отдаващо се на непрестанни мисли за тях. А въодушевлението ѝ от пътуването дразнеше сериозно Рамита. Беше непоносимо, но не можеше да се скара с единствената си приятелка, затова я търпеше. Засега просто изпитваше облекчение да бъде сама.
Същата вечер Мийрос дойде при нея за вечеря, приседна близо до малкия огън, който Клин бе накладил. Притисна някаква книга в ръцете ѝ и тя я пое треперейки. Никога не бе докосвала книга през живота си. Надписите и завъртулките изглеждаха като причудливи, непонятни форми, който се вият по всяка следваща страница. Имаше и картинки на странни хора с бледа кожа и чудновати дрехи.
— Детски атлас на Урте — обясни той. — Ще ти помогне да научиш рондийски.
Нощта ѝ предостави ново пробуждане — по-удивително и духовно просвещаващо от всяко друго физическо изживяване досега. Тези символи съдържаха език. Съдържаха знание. Рамита произнасяше послушно звуците, свързани с всеки от символите, и ги повтаряше многобройно, докато съпругът ѝ не остана удовлетворен. Накрая той отдръпна книгата настрани и се качи върху Рамита, очевидно по-скоро заради удоволствието, отколкото заради дълга. Не беше толкова неприятно, а и ѝ остави книгата, след като си тръгна. Тя се вкопчи в нея и се мушна под завивките, а съзнанието ѝ щеше да се пръсне от толкова много нова информация. Заспа, когато очите ѝ не успяха да поемат повече от картинките, плуващи пред тях.
От този ден нататък Рамита пътуваше в каретата на Мийрос, за да може да продължи да се учи да чете, а отвратената от това Хурия остана сама. Пейзажът вече изцяло се състоеше от пясък — море, което се издигаше и снишаваше в златисти вълни. Нямаше дървета, само скали, при които на слънцето се препичаха змии и гущери, а чакали дремеха в очакване да се свечери. Камилите се придвижваха бавно напред, мудни и учудващо мили животинки. В Аруна Нагар камилите бяха необуздани и стопаните им постоянно ги биеха и налагаха, за да ги подчинят, докато за тези тук се грижеха добре и животните им отвръщаха на добрината. Под навеса на каретата им жегата беше почти поносима.
Мийрос пътуваше със свалена качулка, което ѝ позволи да го огледа добре. Дългите му тънки коси не му стояха хубаво, а Рамита просто изгаряше да обръсне измършавялата му брада. Погледът в очите му бе празен, но понякога се усмихваше, докато я учеше на езика си. Извини се, че не бе дошъл да я отведе с въздушен кораб, но ѝ обясни, че са щели да привлекат прекалено ненужно внимание с него. Това не притесняваше Рамита, никога не бе виждала тези легендарни летящи кораби и само мисълта да се качи на някой от тях я вцепеняваше.