Страхът от съпруга ѝ бавно започваше да отшумява. Зад тънките завеси на каретата си те можеха да разговарят по-свободно и тя осъзна, че въпреки грубото си поведение, той всъщност е много търпелив човек. Изглеждаше по-млад, когато беше спокоен.
— От пустинния въздух е — обясни той, когато тя прояви достатъчно кураж да го отбележи пред него. За нея се дължеше повече на това, че е далеч от грижите си за известно време.
Преподаваше ѝ не само езика си. Научи я и на мантра, кратко напяване, с което да противостои на магове, опитали се да прочетат мислите ѝ — за кратко, но достатъчно време, в което да потърси друга помощ. Фактът, че тези хора можеха да разчитат съзнанието ѝ, я плашеше, затова и Рамита упражняваше усърдно съсредоточаването си върху мантрата, въпреки всичко, което отвличаше мислите ѝ. Мийрос ѝ каза, че се учи много бързо и това я радваше. Той научи и Хурия на мантрата, а тя я усвои веднага.
Рамита научи и повече за мястото, където отиваха.
— Йебусалим е свято място за амтехианите — разказваше ѝ той, — един от трите им свещени града. Друга причина да мразят толкова рондийските завоеватели. Градът беше централен, още преди мостът да бъде построен — разправи ѝ и за султаните от Дхаса и войните от миналото, но тя се интересуваше от по-скорошни неща.
— Коя е Юстина, която споменавате понякога?
Мийрос се сепна от унеса си:
— Юстина ли? Тя е единствената ми дъщеря, дете на втората ми съпруга.
— С вас ли живее? На колко е години? Омъжена ли е? Има ли деца?
Той се разсмя на внезапния ѝ поток от въпроси.
— Да, живее с мен, но си има свое жилище и идва и си отива, когато пожелае. Не, не е омъжена, има си сигурно любовници, но това не е моя работа. Няма деца — за жалост ние, маговете, не се плодим толкова често и толкова лесно. А колкото до възрастта ѝ… — той я погледна в очите. — На сто шейсет и три години е.
Рамита се стъписа. Бързо забравяше, че маговете не са като обикновените хора. След кратка тишина попита:
— Как изглежда?
Той се замисли за момент и отвърна:
— Предполагам, изглежда като типична жена на трийсетина години. Има дълга черна коса и бледа кожа. Може да се каже, че е красавица — наследила е хубостта на майка си, очевидно — добави той с нотка на себеподценяване.
Рамита продължи да разпитва:
— А какво се случи с жена ви?
— Почина от старост преди четиридесет години — той се загледа в пространството. — Беше дъщеря на един от другите първи последователи на Кориний. Оженихме се, когато се установих в Понтус.
— Кой е Кориний? Той ли е вашият бог?
Мийрос поклати глава:
— Не, не и тогава поне. Барамитий и неговата пасмина го провъзгласиха за бог по-късно, но за мен той си е просто Йохан — понякога обезумял, неразгадаем, харизматичен, завладяващ, но напълно и единствено човек. Той промени живота ми на няколко пъти. Бях най-малкият син на един барон от Брича, с никакви други изгледи за бъдещето си освен кариера в легионите. Тогава Йохан дойде в селото ни и ме взе със себе си. В онези времена Римонската империя беше в разцвета си, всички изповядвахме соланската вяра и друидите ни учеха, че спасението може да бъде постигнато със собствени сили, а странстващи проповедници кръстосваха земите. Чух как Йохан Корин говори за свобода и равенство и бях завладян от думите му. Той рисуваше свят, управляван от любовта, истината и разбирателството: един свят мечта. До него стояха жена му Селена и дузина други последователи и още същия ден аз се оттеглих от живота, който семейството ми ми бе отредил, и се присъединих към тях. Бях на тринайсет години.
— Няколко години странствахме из цял Ронделмар, разпространявайки учението на Йохан за соланската вяра. Спяхме по поля и под дървета в покрайнините на градовете, където властта ни бе отхвърлила, но други ни приемаха и последователите на Йохан нарастваха. Скоро станахме няколко десетки, след това стотина, а до следващата пролет бяхме почти двеста на брой и се разраствахме с всеки ден. Навсякъде се нашепваше една нова дума: „Месия“, която означава „спасител“. Корин се превърна в „Кориний“ и хората казваха, че той ще ни поведе към един по-добър живот на Урте. Командирите на легиони започнаха да се плашат от разрастването ни и когато настъпиха спречквания и няколко от нас загинаха, Йохан се намеси лично и накара командира да спре това насилие. Оттогава започнаха да се носят истории за неговите чудеса и велики дела — всички бяха нелепи, разбира се — но до средата на лятото вече бяхме повече от хиляда. Йохан, или Кориний, започна да говори все по-величаво, разказваше за видения, изпратени му от Сол и Луна. Селена съобщи, че Сол и Луна са преобразили нея и Кориний, превръщайки ги в брат и сестра, и започна да се нарича „Кориния“ — Мийрос тръсна глава. — Сега ми се струва направо смешно. Пази се, съпруго, от хора, който твърдят, че изричат божиите слова. Това ще са лъжи. Повечето от най-големите лъжци на света твърдят, че говорят от името на Бог.