— Но свещениците…
— Особено свещениците! Никога не се доверявай на свещеник — и никога, ама никога не се доверявай на маг, който твърди, че е получил силите си от Кор, от Ахм или от Сол, или от който ще да е — той замахна с пръст пред лицето ѝ. — Никога!
— Но вашият бог ви е дал магията ви, така ни учи проповедник Дев — в действителност проповедникът ѝ бе казал, че маговете са получили силите си от демони от Ада, но ѝ се стори някак неразумно да повтори дословно думите му.
Мийрос се засмя:
— Ха… да, ами… Добре се е прославил Кор с този дребен мит — той се приближи към нея. — Тайната на гносиса се съдържа в направената от Барамитий, така наречена Сциталата на Кориний. Барамитий се справяше много добре с тайнствените неща, а и с отварите. Беше най-старият ученик на Корин и беше алхимик — той вършеше истинските чудеса. Изобрети течност, която нарече „амброзия“. Всеки оцелял след отпиването от нея получаваше гностични способности да управлява природните сили. Аз лично не видях никакъв бог онази нощ.
Тя вдигна поглед към него объркана и попита:
— Видяхте ли тогава демони от Ада? — зададе въпроса без да се замисли, и едва не си глътна езика от ужас от думите, които бе изрекла.
За нейно голямо успокоение Мийрос само се засмя:
— Не, и ангели не видях — не съм виждал нито един ангел или демон, съпруго, а и не се надявам — засмя се той от сърце. — Гносисът няма нищо общо с какъвто и да е бог, разбираш ли? — той вдигна пръст, за да подчертае думите си, след което спря и се загледа в него, развеселен от собственото си въодушевление. Рамита изпита особено чувство на нежност към него. Напомняше ѝ на проповедник Дев.
— Не, Сциталата няма нищо общо с религията — продължи той. — Йохан Корин искаше напитката да отвори съзнанието ни към Бог — идеята му дойде след като бе взел някакви сидийски опиати, което би трябвало да ти подскаже много за психическото му състояние. Барамитий се постара да превърне проникновението му реалност — дори тестваше пробните си отвари върху някои от събратята ни ученици, от които някои умряха, но Йохан покри смъртта им, за да го защити. Научих за експериментите му чак след години и бях отвратен. В крайна сметка Барамитий обаче откри търсеното и получи разрешението да даде от него на цялата ни група.
— В избраната нощ, Корин ни каза, че ще вкусим от виното на боговете и ще се възкачим при тях да ги поздравим. Изпратен от някакви тревожни граждани, един легион обкръжаваше лагера ни, но Кориний настоя церемонията да се състои. Сбрахме се в северен Ронделмар в един благоуханен ден в късна есен. Вълци започнаха да вият из горите, но ние си стояхме окичени с цветни гирлянди и замаяни от алкохола. Кориний ни изнесе замазана реч за жертвоготовност, любов и спасение, докато ни раздадоха амброзията. Получихме само по няколко капки и по знак на Кориний вдигнахме чаши към устните си и отпихме. Извън лагера ни, легионерите се приближаваха.
— Течността се разнесе бавно от стомаха към сърцето. Беше сломяваща — всички припаднахме. Бяхме в съзнание, но не можехме да се движим. Всичко бе застинало и силно осезаемо, можех дори да видя отделните цветове в лъчите светлина, в които ни окъпваше Луна. Потъвахме все по-дълбоко и по-дълбоко, а когато светлината се отдръпна, блещукаща опалесценция се просмука във въздуха и прилепна по телата ни. Дочух как някой извика майка си с невероятно протяжен и дълбок писък. Мамо?, помислих си и в следващия миг я видях — моята собствена майка, ясна пред мен като бял ден, седеше на масичката си на стотици километри на юг, вдигна поглед, не видя нищо, но извика името ми. Навсякъде около мен шепнеха гласове, призоваваха родители, роднини и деца, всички свои любими хора, които са изоставили, когато се присъединиха към редиците на Йохан и може би всички те ги виждаха, точно както аз видях майка си.
— Но тогава всичко се промени отново, когато в отмалата се прокара болката. Всички хиляда души изстенаха ведно в агония, която ни завладяваше и нарастваше бързо, сякаш нокти на хищни птици разкъсваха вътрешностите ни, докато не можехме да понесем повече. Някои загубиха съзнание, други издъхнаха. Държах ръката на едно момиче до мен, а с другата раздирах тревата, но нейният хват беше спасителното ми въже, което ме държеше на земята, спасяваше ме от лудостта. Земята около нас сякаш се разцепваше, а ние падахме в тъмнината, но не бяхме сами за дълго в празнотата. Наобиколиха ни лицата на мъртвите, лица, които познавах: онези, които загинаха по пътя ни с Йохан и други от детството ми. Първоначално не проговориха, но след това изреваха към нас и ни нападнаха главоломно с призрачните си нокти. Помолих се на Сол да ме защити и някак върху гърдите ми се появи броня, а в ръката ми — меч. Държах момичето зад себе си и замахвах с меча си към призраците, пропъждайки ги надалеч. Около мен останалите вършеха същото или подобно, за да се преборят. Някои изгаряха привиденията с огън, други ги изтласкваха с бледа светлина или пориви на вятъра. Но много други загиваха, неспособни да намерят начина да се защитят както аз и останалите съумяхме. Борех се като побъркан, посичах и замахвах в пълно отчаяние… и тогава внезапно призраците и мракът изчезнаха и всички бяхме изхвърлени от онова ужасяващо море на бреговете на дневната светлина, голи в море от трупове — Мийрос потрепери при спомена. — Когато дойдох на себе си лежах обвил ръка около онова момиче, жената, която се превърна в моята първа съпруга. До мен едно младо момче и добър приятел лежеше мъртво, тялото му бе извито, очите — широко отворени, лицето му — застинало в безмълвен писък. Отвъд него лежаха безжизнени и други, много други. Тогава забелязах един жив мъж и други оцелели започнаха да се изправят, олюлявайки се един след друг — може би най-много половината от всички. Останалите бяха мъртви или побъркани. Погледите ни се спряха в центъра на поляната, където бе стоял нашият предводител. Йохан и Селена лежаха неподвижни и дори откъдето бях застанал се виждаше, че той целият бе в кръв. Някой нададе вой и Селена се изправи. Тя вдигна ръце, целите изцапани в кръв, и се обърна към простряното до себе си тяло. Никога няма да забравя писъка ѝ. Насред преображението си, тласната от някакво видение, тя бе забила кинжал в сърцето на любимия си.