На Рамита започна да ѝ се повдига и ѝ се искаше Мийрос да спре дотук с историята си, но той се бе увлякъл в спомена и дори не я забелязваше. Той продължи:
— Помня, че някой се опита да я хване, но тя замахна към него, а пръстите ѝ се превърнаха в остриета и тя преряза гърлото му. Тогава тя побягна, преди някой да се опита да я спре. Господарят ни бе мъртъв, любовницата му избяга, а ние мислехме, че сме изгубили разсъдъка си. Видях как един мъж вдигна ръце, за да се помоли на Небесата и от ръцете му изригна огън. Стичащите се сълзи от очите на друг се понасяха и образуваха кръгове около главата му, като ореол от солена вода. Една жена се издигна във въздуха, изпадайки в паника, когато краката ѝ се отделиха от земята. Моята единствена грижа беше да пазя момичето до мен. Това, което споделихме, ни бе обвързало до живот. Изведнъж ме обкръжи светлина и каменна стена започна да се заформя около краката ми. Навсякъде, всеки оцелял правеше невъобразими неща извън контрола си и в създалия се безпорядък някои убиваха други по невнимание, а трети губеха контрол и се самоунищожаваха, избухвайки в пламъци или вкаменявайки се до смърт. Беше пълен хаос — Адът настъпи на Урте.
— И насред всичко това пет хиляди легионери се изсипаха от мъглата. Около шестстотин от нас бяха оцелели след отварата на Барамитий. Около стотина от тях се бяха побъркали напълно, а други сто не бяха проявили никакви способности. Останалите близо четиристотин, които бяхме придобили нови сили, нямахме никакъв контрол над тях, знаехме само, че щом си помислим за нещо, то сякаш се случваше. Но когато легионерите ни нападнаха, ние успяхме да намерим волята и стремежът да отстоим.
— Унищожихме ги с чисти природни стихийни сили: Огън и Земя, Вода и Вятър и чиста енергия — с това разполагахме тогава, всички останали усъвършенствания дойдоха с времето. Първата ни битка беше просто едно клане и не само на мен ми се повдигаше от масовата сеч — мнозина от нас се заклеха никога повече да не използват силите си да убиват. Но Барамитий и Съртейн, който се превърна и в първия рондийски император, ликуваха от победата си — за тях тъкмо това бе Целта, това бе спасението, което Кориний беше обещал. Обявиха се за нови богове и се заклеха да унищожат римонците и да властват над света. Така и направиха, но още тогава аз и много други ги напуснахме.
Рамита осъзна, че бе сдържала дъха си и прошепна:
— Какво направихте вие?
— Тръгнах си. Никога не съм харесвал насилието и бях истински отвратен от това, което бяхме сторили, въпреки че не ние започнахме атаката. Хванах за ръка момичето до мен и когато някой ме попита накъде съм се запътил, аз отвърнах: „На някъде, където няма кръв“ и броени от тях ме последваха. Закрачихме през останките от кланицата — изгорените тела на легионерите, разпръснати крайници, обезглавени трупове — смъртта беше навсякъде. Групата последователи на Йохан Корин, която проповядваше мир, се бе превърнала в освирепяла сган с ужасяващи способности. Тръгнахме си и около стотина дойдоха с мен. Стоте, които не бяха проявили никакви сили, бяха отлъчени от групата и също напуснаха, но не тръгнаха с нас. Останалите унищожиха Римонската империя и основаха своя. Те са „Благословените Триста“.