Мийрос въздъхна дълбоко.
— Единственият ни избор бе да се бием. Тръгнахме през горите на Шлесен и равнините на Сидия. Разбира се, трябваше да се борим по пътя си — където и да отидем, местните племена виждаха в нас само някакви безполезни странници и се опитваха да ни пленят в робство. Ненасилието е красив идеал, но е напълно невъзможно да съществува в свят като нашия. Поне не бяхме част от клането, на което Съртейн подложи всички римонци. Поне се стремяхме към добро.
Той вдигна поглед към Рамита и довърши:
— Съпруго, не ми се иска да говоря повече за това. Не и сега — за миг изглеждаше като грохнал старец, чийто дух отдавна е пречупен и се държи единствено на празните обещания за продължително съществуване.
Изведнъж ѝ се прииска да го прегърне, да се опита да го утеши.
— Не ми трябва съжалението ти, момиче — изрева внезапно той. — Върви си в каретата. Искам да съм сам.
Достигнаха северните покрайнини на пустинята на следващата вечер. Отново размениха камилите с коне и ускориха значително ход, а дните преминаваха смътно, докато трополяха по безкрайните непроходими каменисти пътища, често продължавайки, без да спират дори през нощта. Рамита напредваше бавно с езиковите си уроци с Мийрос. Не дойде в леглото ѝ през нощите по време на спирките по пътя, но ги заключваше с Хурия в стаята им, като прокарваше светлини около вратата и прозорците ѝ — наричаше ги защити. Предполагаше се, че е за да ги предпази, но освен искрите, които излизаха от вратите при отваряне, за нея нямаше друг видим ефект.
Три седмици те пътуваха по този начин, обикаляха големите градове, спяха в селските покрайнини. Докато един следобед Рамита не се разбуди от дрямката си в каретата, разтърсвана от въодушевената Хурия, която крещеше:
— Мита, Мита, виж! Йос каза, че това е Йебусалим!
Тя дръпна перденцата и те съзряха обширна долина, гледка като от приказките: всичко грееше, озарено от домашни огньове, фенери и запалени главни, а масивен Дом ал-Ахм се извисяваше над върховете на палатите. Виждаха се огромни градски стени и широки пътища, осветени от мъждукащи бели фенери, а навсякъде дребни силуети на хора щъкаха насам-натам като обезпокоени мравки около мравуняка си. Гледката секваше дъха.
— Йебусалим — прошепна тя. Нейният нов дом.
Хурия я прегърна силно.
— Тук сме, пристигнахме! В името на всички божества, мислих си, че това пътуване никога няма да свърши. Толкова съм щастлива!
Рамита погледна поруменялото ѝ жизнено лице и си помисли: Да, сестричке, наистина си. Искаше ми се и аз да бях. А аз с радост бих се обърнала обратно и върнала у дома… Но се опита да изглежда доволна.
Виещите се пътища на града бяха претъпкани с хора, а Йос и подчинените му наблюдаваха зорко. Врявата по тържищата беше оглушаваща. Навсякъде се разхождаха рондийски войници, облечени в червено-бели униформи със златни слънца върху табардите си: имперски легионери от Ронделмар, обясни накратко Мийрос. Изглеждаха мрачни и строги, а Рамита съзря как неколцина от тях избутаха грубо един от местните жители, застанал на пътя им. Някои от тях познаваха капитан Клин и когато се провикваха в поздрав, Рамита дочуваше някои от рондийските думи, на които я бе научил Мийрос. Лека тръпка на удоволствие преминаваше през нея при всяка разпозната дума, едва доловимо чувство за връзка с това чуждо място.
— Гледай! Почти стигнахме портите на града! — възкликна Хурия. — Дали пък това не е точно същата улица, на която татко се е бил с маговете, и Испал го е спасил?
Рамита се опита да си спомни по разказа на баща ѝ, но беше прекалено тъмно, а войниците, качили се върху каретата ѝ, бяха прекалено много и скриваха по-голямата част от гледката. Различаваше сухите и кокалести кеши и по-закръглените дхаси с по-бледа кожа, които се наричаха „хеби“, за да се разграничат от сънародниците си по селата. Загледа се внимателно в белите лица на рондийските търговци, разхождащи се из сук пазара с въоръжена охрана зад гърба си, повечето от която съставена от местни жители. Всички наоколо бяха мъже.