— Няма ли жени в този град? — попита тя.
— Всички най-вероятно са си вкъщи и готвят — отвърна ѝ Хурия. — Но ето, там има една! — тя посочи към загърната в черно фигура, забързала се към една врата. — И е с бекира — ужас! — и двете момичета изпъшкаха, лакхските леки дрехи в най-разнообразни цветове вече започнаха да им липсват.
В Баранаси Хурия през повечето време се обличаше като омалистките. Тук и двете трябваше да се загръщат с черно бекира-наметало — амтехианската плътно покриваща цялото тяло дреха за публични места, наименувана на посмъртното покривало, принадлежало на жената на Пророка, бе възникнала именно в Йебусалим. Само мисълта за нея им беше неприветлива.
Минаваше полунощ, когато достигнаха до източните порти по голям и широк път, но бяха допуснати без никакво забавяне към още по-пренаселените улици на вътрешния град. Започнаха да се забелязват повече хебски жени, отново загърнати, но с открити глави. Лицата им имаха лек златист загар, черните им коси бяха буйни и къдрави. Много от тях се бяха лепнали за подпийнали рондийски войници. Кръчмите изобилстваха, във въздуха се носеше вонята на пиво и музиката на причудливи песни. Хурия се провикна към Клин:
— Какъв е тоя шум?
— Пиянски песни от Шлесен — добре дошли в Йебусалим, помийната яма на Урте! — засмя се той, докато си проправяха път покрай вулгарни войници и местни жени, на една от който карамелената гръд лъсна навън. Тя се смееше гръмогласно, докато двама залитащи мъже я държаха изправена.
Рамита бе потресена.
— Това място е свърталище на поквара — отбеляза тя с отвращение. — Видя ли онази жена? Та това е свещен град! — изкрещя тя през прозореца.
Мъжете се обърнаха, а жената избухна в още по-неистов смях. За беда единият от войниците пристъпи към каретата, но Йос Клин изрева:
— Направете път на лорд Мийрос! — и всички се отдръпнаха.
След това успяха да се освободят от тълпата, изтрополявайки по една странична уличка. Пред тях се възправи висока бяла кула, осветена от наедряващата луна и изпълваща нощното небе като блещукащ зъб от слонова кост. Изтракаха вериги и момичетата дочуха как се отварят тежки порти. Прозорците на къщите по уличката се изпълниха с лица, които се прибраха отново щом керванът им навлезе в малък двор. Мраморни стени блестяха на лунната светлина, а позлатата им искреше със студен блясък на светлината от главните. Каретите им спряха пред стълби, отвеждащи към внушителни врати от дърво и желязо. Служители и прислуга от конюшните ги наобиколиха, стрелкащи се между раздразнените коне.
Някой отвори вратата на момичетата и им помогна да слязат. Мийрос вече беше отвън и говореше с нисък плешив мъж. И двамата се обърнаха към тях, когато стъпиха несигурно на краката си.
— А! — възкликна угоднически плешивият мъж. — А това трябва да е лейди Мийрос — говореше на кеши с мазен акцент.
Рамита го изгледа замаяно, чудейки се за миг коя пък е лейди Мийрос, преди да се осъзнае и да му подаде ръката си. Той целуна въздуха малко над нея, без да я докосва с устни или със своята ръка.
— Каква индранска красавица е само, господарю! — отбеляза той, сякаш оценяваше някаква кобила.
— Съпруго, това е дворцовият ми управник Олаф. Той ще ви заведе до стаите ви.
Олаф се подсмихна глуповато, погледна Хурия и облиза устни.
— Господарю, да не би да сте си поръчали две? Или южняците се женят с по две? — каза той и се изхихика.
— Това е личната ѝ прислужница — обясни лаконично Мийрос. Обърна се, когато висока фигура в тъмносиня мантия изникна от сенките. — Дъще.
Жената в сини одежди се поклони почтено:
— Татко — изрече тя с дълбок, хладен глас. — Виждам, че си се завърнал от пазарския си поход. Успя ли да направиш някоя добра сделка?
— Не се дръж невъзпитано, Юстина — въздъхна Мийрос.
Рамита не бе зървала лицето му през последните три дни и сега той ѝ изглеждаше потресаващо бдителен. Като че ли завръщането в Йебусалим бе заличило младежката жизненост, с която бе изпълнен в пустинята.
— Имам нова съпруга. Казва се…
— Въобще не ми дреме как се казва! — сопна се Юстина. — Стар глупак такъв, съвсем ли изкуфя вече? Едва не се побърках от притеснение къде си и какво правиш. Изнизваш се без и дума да кажеш, без никаква вест и сега чак разбирам, че си ходил да ухажваш жени? И в името на Кор, татко, южнячка — какво въобще мислиш, че правиш? Да не си полудял? В Ордена цари пълна бъркотия! — лицето ѝ, подало се за миг от качулката на мантията, бе бледо като слонова кост, устните ѝ, очертаващи яркочервена линия, бяха изкривени от презрение.
— Спокойно, дъще. Няма да…