Лицето на Артак имаше меки черти и беззъба усмивка. Брадата му бе неравномерно набъбнала, а кожата му бе покрита с розови петна, останали от някаква болест. Не ѝ приличаше на убиец — но под дрехите си имаше повече ножове, отколкото Елена можеше да повярва. Радваше се, че работи заедно с маг.
— Ако Ахм ви е дал на вас белокожите магията, няма как да е било за добро — каза ѝ той. — Значи и тя е просто едно оръжие, както моите ножове. Така че нека да отидем да набучим по няколко от Горгио — той се изплю като произнесе името им.
Пред мачтата седеше Лука Фъстиниос, легионер от Нести. Беше с глава по-нисък от Елена, но на ринговете за борба се плашеха сериозно от стегнатите му мускулести форми — бе известен като най-добрият състезател. Говореше свободно и джафи, тъй като бе прекарал известно време в затвора, след като удушил опонента си заради някаква жена. Беше лъчезарен мъж, въпреки репутацията и престъпленията си, и беше Нести до мозъка на костите си.
Пред Елена седеше Лоренцо ди Кестрия.
— Отивам в Брокена, за да изтребвам магове — беше се опитала да спори тя. — Трябват ми убийци, а не храбри рицари. Лоренцо е прекалено мек. Ще ни бъде в тежест.
— Не мога да ви оставя да отидете само с тези двамата, доня Елена — бе я контрирал той. — И двамата са престъпници. Дори и ако трябва само да ви пазя гърба и да наглеждам скифа, пак ще дойда.
И Сейра бе успяла да я убеди.
Ако трябваше да си признае, беше ѝ приятно да има някой познат, с който да разговаря, докато летяха към целта си, но се безпокоеше много от това, с което на Лоренцо му предстоеше да се сблъска.
— Това е планината Тиграт — отбеляза Лоренцо, посочвайки към обширен мрак на север. — Брокена е наблизо, може би не повече от петдесет километра.
Тя кимна в знак на разбиране. Малкият плавателен съд изскърца и се наклони, а Лука Фъстиниос се хвана здраво за ръба на кораба, извръщайки се към нея, за да се увери, че маневрата бе на място, а не началото на спускане към коварна смърт. Тя му махна в знак на успокоение.
— Ще се приземя на запад от града, далече от езерото — съобщи им тя. — Ще трябва да се движим бързо след това. Искам да преминем отвъд стените на града преди изгрев. Първата ни цел е Арно Долман — ще бъде наблизо, занимавайки се с външните защити.
Арно Долман бе най-вече чародей, владеещ Земята. Беше голям и здрав мъж, обикновено спокоен, но ставаше избухлив, ако го притиснат. Елена го бе виждала да загребва гранит с мускулестите си ръце и да го смачква като глина. Харесваше го и съжаляваше, че сега той бе от врага. Той беше единственият друг член от екипа, който бе преживял Бунта с нея и Гървон. Елена не харесваше новите наемници — бяха талантливи, но и граничеха с психопатите.
Да отстранят първо Арно беше логично, тъй като предразположеностите му бяха свързани с практичното и осезаемото. Ако Елена успееше да го изолира внимателно, той нямаше да може да предупреди останалите. След това щеше да стане по-трудно да запази атаката им незабелязана. Но да караме подред: първо да се справим с Арно…
Елена започна да се чувства като старото си аз, размишлявайки върху мишени и слаби места, върху стратегии за убиване. След като спаси Сейра и Тимори от Самир бе усетила, че се превръща в различен човек — човек, когото харесваше повече, но не и човек, който би могъл да се справи с тази мисия. За нея ѝ трябваше старата Елена, която забиваше нож в гърба на враговете си, жертваше приятелите си и се наслаждаваше на зашеметяващата еуфория от живота на ръба. Сега трябваше да преодолее пет мишени и можеше да остави отново онази си същност, като рокля, която вече не ѝ става, и никога да не я извади отново наяве.
Това ѝ даваше надежда. Разгледа терена напред в съзнанието си, съсредоточавайки се върху Арно. Припомни си буреносното му чело и коравото му лице, което се усмихваше или мръщеше с еднакво напрежение в мускулите. Раменете му бяха като на бик, но краката му бяха учудващо слаби. Беше първичен, простичък мъж: простодушен, силен и непреклонен. Но и благонадежден. Съжалявам, Арно, но ако не искаше да се изправяш срещу мен, не трябваше да идваш тук.
Цял ден Арно Долман се бореше с нарастващо чувство на гняв. Защо все аз върша тежката работа, докато другите се носят превзето из двореца?, мислеше си той. И защо Гървон остави Сордел да командва, въпреки че единственото, което върши, е да стои в кулата си да предрича бъдещето или да се умилква в краката на Алфредо Горгио — мързелив, арогантен аргъндски подлизурко. Двамата нови също са едни малки, сополиви нехранимайковци, безполезни щом опрем до практическите проблеми, за нищо не става и онази кучка Вейдия. Аз единствен върша някаква работа тук. А трябва да укрепим този глупав, разпадащ се град преди Походът да започне.