Като столица Брокена попиваше като гъба хората от най-различни места. Преди години се бе разраснала и отвъд укрепленията си. Доробон бяха подсилили стените, а Нести ги бяха срутили отново, с което и позволиха на Алфредо Горгио да навлезе с десетте си хиляди войници без проблем в столицата им.
Какво ли прави Елена? Защо ли прецака Самир? Дали пък не иска да се добере до по-тлъстото парче от плячката? Би било напълно в стила ѝ, кучка такава. Гървон бе побеснял: събра всички, които му бяха под ръка и ги превози с летящ кораб до Джавон — а откакто бяха пристигнали, Арно стоеше неотлъчно на стените.
— Някой трябва да изгради наново укрепленията около вътрешната част на града, Арно, и ти най-добре можеш да го направиш — беше обяснил Гървон.
Манипулативно копеле. Ами другите нямаше ли да помогнат? Как пък не! Гървон бе офейкал обратно към Брес по някаква безумна заповед, оставяйки Сордел и некадърниците му да се шляят около Горгио, докато Вейдия се отдаваше на разврат, както обикновено.
Може би не се бе наспал като хората, но някак днес досадата му от всички тези неща се изостряше и Арно усети как гневът му нараства още повече. Вложи го в захранването на гносиса си и натика отново ръцете си в скалата като в течен карамел, оформи я и я подсили. Вече около километър и половина от подсилен камък обрамчваше западните части на стария град — резултат от две седмици неотлъчен труд. Днес вече му бе дошло до гуша.
Повдигна поредния каменен блок, под чиято тежест дори някой индрански слон би превил гръб, и го затръшна на място. Цял ден бе работил на прага на силите си, решен да постигне някакъв реален напредък, който да оправдае всичките му проклети усилия. Гървон казваше, че келеметата от Нести си стоят във Форенса, но какво щеше да стане, ако тръгнеха насам? Тази възможност не можеше да се пренебрегне току-така, не и когато онази подла женица Елена Анборн беше с тях.
Изплю се, искаше му се да може да се довери и на някой друг освен на Гървон. В онези времена се усещаше чувство на дружба, но не и в днешни дни. Когато Вейдия се присъедини към екипа, всичко се срина за отрицателно време — сидийската вещица сееше чиста отрова.
Той поклати гневно глава. От къде ли идва всичкият този яд?
Вдигна друг блок и го тресна върху предишния, като почти залитна от напрежението. Само ако можеше да завърши този участък преди залез-слънце… Хвърляше всички сили в работата — гносис и физическа мощ, цялата си воля. По дяволите, имаме и краен срок да гоним! Осъзнаваше, че четиримата войници, които го пазеха, го гледат със страхопочитание. Усещаше някаква яростна гордост от уменията си. Гледайте добре: вижте на какво е способен един истински маг.
Вкара двете си ръце до лактите в масивните каменни блокове и оформяйки ги като тесто ги слепи един в друг, подравни ръбовете им и се подготви за следващия. Напрежението почти го замайваше. Пое дълбоко дъх и се огледа. Да те вземат мътните на Кор, вече се е свечерило. Хвърли поглед отвъд към мизерните колиби на джафи бедняците. Странно, но не се виждаше жива душа. Да не би да ви е страх от големия рондийски маг, а измет такава?
Той потърка лице и изстена. Какво ми става? Обикновено не съм такъв…
Но има още много да се върши, прошепна някакъв вътрешен глас у него и той си каза: Да има още много работа за вършене. Наведе се над следващия блок, голям колкото предишните два, почти залитайки от усилието.
Само още един, насърчи го вътрешният шепот.
Но не беше вътрешен, а външен!
Rukka! Сега всичко му стана ясно: разяряваха го като бик на някоя от арените в Естилйейн. Извърна се назад, когато сенките около него се сгъстиха, но не успя да извика нищо повече от „Пази се!“, преди ниската фигура да се появи зад най-отдалечения войник и да пререже гръкляна му. Кръвта се разплиска по камъните, черна в спусналия се здрач. Останалите стражари се опитаха да извадят оръжията си, но навсякъде около тях изникнаха други, пронизаха ги в шията или под лявата мишница и всички паднаха, давейки се в последните си глътки дъх. Най-близкият нападател се плъзна към Арно, жена с избледняло руса коса, вързана на опашка, и искрящ студен поглед.