— Елена!
Кучката му с кучка, трябваше да се досетя…
— От кога…?
— Цял ден, Арно — гласът ѝ бе тих, почти изпълнен с тъга. — Подклаждах яда ти. Да ти останаха сили да се биеш?
— И още как!
Той захвърли огромния камък по нея, но залитна от голямото усилие. Скалната маса се разби в една квадратна колона и събори част от стената, която той току-що бе изградил. Но от Елена нямаше и следа.
Зад мен! Той оформи от поредния блок каменен чук, замахна с него и описа пълен кръг, с който почти не отнесе главата на проклетницата, когато се появи отново, но докато самоделното му оръжие профучаваше над главата ѝ, Арно залитна под тежестта му. Закрепи се на крака и замахна отново. Ударът се плъзна по защитите ѝ, което видимо я смути. Ха!
— Мога да се справя с теб, Елена…
Той замахна отново, но тя се превъртя, оттласквайки се от стената и скочи върху колибите долу. Той се вгледа в нея, след това размаха ръце и чрез гносиса си оформи от камъните под себе си змия, три пъти колкото Елена. Тя се издигна в облак от прах, а той залитна от напрежението. Зрението му се премрежи и за миг му се стори, че вижда три пъти Елена под краката си. Мигна замаян: все още бяха три. Змията се спусна към тази в средата, срещайки празен въздух и илюзия, и се разби в една от колибите долу, а главата ѝ се пръсна на парчета. Разнесоха се писъци на джафи.
Истинската Елена тичаше нагоре по камъните, едва докосвайки стената. Той изкрещя някаква команда и обезглавената каменна змия се спусна към нея, но кучката отново бе прекалено бърза и каменното му творение се удари в стената, разбивайки се във водопад от отломки. Опита се да я проследи с очи и с гносис, но тя се разклоняваше в три различни посоки наведнъж. Проклети илюзии…
— Стой мирно, сафианска кучко! — изрева той и замахна с чука си.
<Не се приближавайте до него> заповяда сопнато Елена в съзнанията на Лоренцо, Артак и Лука. <Не нападайте.>
Тя се плъзна вдясно. Трябва да приключим с него преди да се е сетил да повика помощ. Остави след себе си следа от илюзорни образи, за да го обърка, и се приземи предпазливо на десетина метра от него, оставяйки го да я зърне.
— Ето къде си била! — изрева глуповато той, вече изтощен.
Чукът му нанесе удар, но тя вече беше далече от обсега му, размахвайки пред очите му юмрук от гностична енергия, преди да я захвърли към защитите му и да извика: <Огън!> в съзнанията на тримата мъже. Арбалетите им изсвистяха в едно.
Планът нямаше да сработи, ако Арно бе отпочинал — все пак бе получистокръвен и притежаваше изумителна сила като земен маг. Но цял ден преди това тя бръмчеше като муха в мозъка му, засилвайки страховете му, довеждайки го до пълно изтощение. Гностичният ѝ лъч се стовари върху защитите му, което го предизвика да съсредоточи всичката им сила само пред себе си, а стрелите от трите арбалета го поразиха от двете му страни и отзад, където не срещнаха никаква съпротива. Едната го уцели в бицепса и прикова ръката му към гърдите. Другата го уцели във врата и прекърши гръбнака му, а третата го продупчи право през стомаха. Той се свлече и падна разперен на земята пред полупостроената стена. Докато Елена достигне края ѝ, той се разтресе в конвулсии и замръзна на място.
Тримата мъже пристъпиха внимателно и надникнаха. Елена скочи ловко, нащрек за всяко едно движение или за внезапно източване на гностична енергия. Останалите се придвижиха зад нея и ведно сдържаха дъха си.
Очите на Арно се отвориха. От устните му се откъсна клокочене, а след това бликна кръв. Ясно, сякаш го бе изрекъл на глас, Елена чу в съзнанието си:
<Елена… трябваше да те усетя по-рано.>
<Съжалявам, Арно> тя почти усещаше ужасяващата му болка.
<Защо… защо го направи Елена? Не ти ли беше… достатъчна заплатата?>
<Няма нищо общо с парите, Арно. Става дума за любов, за това кое е правилно и кое погрешно.>
Очите му се разшириха в недоумение, когато остър пристъп на болка едва не го довърши. Елена вдигна ръка и в нея лумна гностичен огън.
<Направи го, Елена, убий ме…>
<Съжалявам, Арно, все още няма да те убивам.>
Тя вдигна меча си и разсече шията му. Главата му се търкулна свободно в локва кръв. Елена вдигна страховития си трофей и докато се стремеше да остане безчувствена към ужасените викове в съзнанието на Арно, го изкъпа в изцелителен гносис, запечатвайки достатъчно кръв вътре, за да запази душата му, заключена в черепа.
Над нея тримата мъже изстенаха, когато видяха, че устните и очите на главата се движат, а Лоренцо попита: