— Какво правиш? — по лицето му се четеше ужас.
— Ще видиш — тя вкара главата в непромокаемата кожена чанта, която бе донесла именно с тази цел, и я преметна през рамо.
Лоренцо я загледа и тя осъзна, че илюзиите, които си бе изградил за нея, започваха да се разпадат. Изпита странно чувство на загуба. От колибите започнаха да надничат разни лица и тогава се появи един джафи войник, изглежда от хората на Харшал. Вдигна безмълвно сабята си в поздрав и отново се изпари.
Тя се обърна към мъжете:
— Добре, с един по-малко. Остават ни четирима.
— Кой ще е следващият, лейди? — попита глухо Артак.
— Сордел. Също както при Арно Долман, местоположението му е предвидимо. Рът има нещо като краста, която понякога го засърбява така неустоимо, че няма как да не се почеше. Крастата му се нарича „параноя“, а когато я разчесва, се опитва да се взира в бъдещето.
— И е способен да го стори? — попита Артак впечатлен. Лука пък направи някакъв древен жест за закрила.
— Много магове могат, но не е лесно и е доста ненадеждно. Ако питате мен, е по-скоро начин да изясниш замисъла си и да отчетеш информацията, с която разполагаш. Самата аз се вгледах в бъдещето преди да тръгнем, за да изгладя плановете си.
— Видя ли ни да успяваме? — попита Лоренцо.
— Да, разбира се, но просто защото не мога да си представя, че ще се провалим, а и не се вглъбявам по този начин. Но Сордел определено се — той е от нервозните типове и не може да действа без Гървон да е до него да му държи ръката. Ще се ужаси, когато разбере, че в неговата смяна нещо ще се обърка и ще се качи в Лунната кула, за да опита да предрече какво точно ще бъде то.
— А ще види ли, че идваме? — попита Лука прозорливо. — С някое от неговите заклинания?
— Може би. Един маг обикновено може да се скрие от друг или от духовете, изпратени да го наблюдават. Също така, всеки, добър в пророкуването, може да си играе лоши шеги с другите, като им изпраща погрешна информация.
— А вие добра ли сте в пророкуването, доня Елла?
Елена се усмихна на нисичкия римонец:
— Всъщност съм по-добра от Сордел, макар да не обичам да се хваля. Той си мисли, че въобще не ме бива.
Лука я погледна преценяващо, но не както един мъж би погледнал една жена, а сякаш искаше да свали кожата ѝ и да достигне до силата, която лежеше в нея.
— А въобще имате ли някакви слабости, доня Елена?
— Хубавото сирене от долината Кнеб винаги ме довършва.
Римонецът се подсмихна и заклати одобрително глава.
— А имате ли слабост към ниските мъже? — ухили се той.
Елена се засмя и махна с ръка.
— По принцип не, но ако развия, ти първи ще узнаеш, дребен.
Звездната светлина вече беше достатъчна да ги води по пътя през зазоряващото се утро. Елена се зачуди къде ли е Гървон — дори и с най-бързите въздушни кораби едва ли щеше да е достигнал дори Понтус досега, ако бе тръгнал обратно от Ронделмар.
— Ами ние, мъжете, госпожо вещица? — попита Артак. — Ние оцеляваме ли след днешната нощ според предсказанията ви?
Тя се замисли и след това отвърна, без следа от шеговитост в гласа:
— Напълно невредими — излъга тя. — Да вървим.
Външните покрайнини на Брокена гъмжаха от патрули на Горгио през деня, но когато паднеше мрак, те се изтегляха към вътрешността на града, където подсигуряваха по-строга нощна охрана за бюрократите, които живееха там. Но Елена беше илюзионист, а мъжете с нея знаеха как да се движат предпазливо. Около два часа след мръкване, стражите бяха заели местата си. Изглежда никой не бе разбрал все още, че Арно Долман е мъртъв.
Дворецът на Брокена беше квадратна постройка с четири големи кули, всяка от които се издигаше като шпил на някоя катедрала в тъмнината. В Соланската кула се намираха покоите на кралското семейство, Елена живееше на горните ѝ етажи с децата. Златният и покрив улавяше светлината и я отразяваше като фар — кулата беше първото нещо, което хората забелязваха, пътувайки през равнините към столицата. Доробон бяха построили тези кули като част от пищните си архитектурни планове, които почти бяха разорили кралството. От покрития с натрошен кварц покрив на призрачната Лунна кула вече се процеждаше бледа луминесцентна светлина. Най-горният ѝ етаж се откриваше към небето и природните стихии. Елена посочи към него — това беше мястото, където се намираше Рът Сордел, суетейки се над страховете си. В Ангелската кула живееха главните рицари от охраната, а в Нефритената кула се намираха стаите за гости, предназначени за висшите сановници и, разбира се, за Бастидо — машината за тренировки на Елена, разполагаща се на най-горния етаж.
Елена ги поведе нагоре по външната стена, като създаваше опора за краката им чрез земен гносис. Плъзна се точно зад един от часовоите в подножието на Ангелската кула. Изсвистя острие и преди пазачът да докосне земята, Елена заглуши падането му с гносис. Изглеждаше на не повече от седемнайсет, но тя почувства единствено облекчение, че успя да се справи с него преди да ги е издал. Лоренцо се вгледа с присвити очи в мъртвия стражар и хвърли обезпокоен поглед към Елена, но продължи напред без да продума нищо, докато Лука и Артак изтегляха трупа настрани.