Съжалявам, Лори, но никога не съм била жената, за която ме смяташ, помисли си Елена с жал. Свали кожената чанта от гърба си и извади главата на Арно Долман. Взе я в ръце и очите на мага се отвориха. Беше в прекалено окаяно състояние, за да проговори, но не това бе от значение сега. Веднъж Вейдия ѝ бе разказала как сидийците в миналото вземали главите на жертвите си, тъй като вярвали, че могат да спечелят сили и знание от някого, ако изядат мозъка му — беше ѝ го описала така, сякаш тя самата вече има опит. Маговете вярваха, че в мозъка се съдържа гносисът, тоест в момента тя държеше в ръце отслабващите гностични сили на Арно Долман. Разсъдъкът му се губеше, но за известно време все още можеше да разполага със способностите му, ако ѝ стискаше.
Погледът ѝ премина нагоре към кулата и по стените — имаше още часовои, но не бяха наблизо, очевидно Горгио се бяха успокоили, уверени, че врагът е надалеч и че магът Гейл ще ги пази — погрешно мислене, което Елена смяташе да поправи. Вгледа се в Лунната кула: без Майката Луна, която да окъпе опалесцентните ѝ стени в бялата си светлина, тя сивееше под звездното небе. Първото нещо, което тя самата забеляза, когато пристигна тук за първи път преди четири години, беше, че кулите на двореца в Брокена бяха високи повече от шейсет метра, но между тях разстоянието не бе повече от четиридесет. Усмихна се и се захвана с главата на Долман.
Рът Сордел бе изнервен. Чувството му бе добре познато — непрестанно усещане за непоносимото безпокойство, че някъде, някакво неочаквано обстоятелство ще излезе наяве. В момента бе угрижен относно взаимоотношенията с дажфите: не понасяше как властниците от Горгио се отнасяха с нехайно пренебрежение към този народ, който наброяваше осем пъти собствената им численост. По време на вечеря, Алфредо Горгио не бе спрял да поглажда със самодоволство сивата си козя брадичка, докато съобщаваше намеренията си да върне Доробон на власт и да възстанови мощта на рода си под тяхно управление. Прекаленото му задоволство предизвикваше отвращение.
Понякога на Сордел му се искаше мисията им всъщност да е да унищожат Горгио, но след това си припомняше, че мрази и Нести също толкова много, било то по различни причини. Изведнъж всичките млади самозванци от Горгио му се сториха непоносими. Бе станал и без да се обърне си бе тръгнал от стаята. Ако пък това не бе „тактично“, то всички можеха да вървят по дяволите, а също и Гървон, който реши да се изнесе за Брес на този решителен етап от плана им. Тогава той махна на Бенет и Теро и двамата му помощници бързо застанаха на мястото си зад него, след което той безцеремонно си тръгна от залата. Сам бе избрал двете момчета, които наскоро бяха завършили колеж в Аргънди, дори нямаха и двайсет години. Докато тримата не изчезнаха от поглед, в залата настъпи тишина, след което стана двойно по-оживено, но Сордел не го бе грижа. Имаше малка, прибрана брадичка и провиснали коси. Тревогите го състаряваха преждевременно, обсипваха бледото му чело с бръчици и придърпваха все по-нагоре линията на оплешивяващата му глава. С трансформиращия си гносис можеше да се преобрази на по-млад и красив, но му отнемаше прекалено много енергия, за да се занимава. Стига да пожелаеше, можеше да бъде очарователен, но рядко прибягваше до това — какво значение имаше мнението на някакви си по-нисши от него мъже? Нека низките същества като Вейдия Смиларск да търгуват красотата си за власт, той имаше по-висша цел. Тази нощ той искаше да бъде сред звездите, а не сред някакви си хора. Трябваше да разучи бъдещето, да види какво предвещаваха последните събития.
Чудеше се какво ли прави Елена Анборн. Ненавиждаше я по толкова много причини. Мразеше това, че е по-старша от него в конспирациите на Гейл, въпреки че имаше само наполовина чиста кръв. Това го отвращаваше — той, Рът Сордел, чистокръвен маг от древен род, беше принуден да свири втора цигулка, заради една жена, просто защото тя си отваряше краката пред Гейл, а той винаги затваряше очите си пред недостатъците ѝ. Мразеше начина, по който тя винаги подронваше собствения му авторитет, как изливаше презрението си върху него, когато той направеше и най-малката грешка. Удовлетворението му бе неописуемо, когато тя най-сетне показа истинската си същност и ги предаде. Сега, най-сетне, той бе признат за втори най-важен след Гейл. Арно Долман никога не бе влизал в сметката, но пък Сордел се притесняваше, че проклетата Вейдия ще използва същите методи като кучката Анборн, за да си спечели превъзходство, ала за щастие Гейл вече се бе вразумил.