Дългото отсъствие на Гейл го притесняваше — ами ако нещо лошо се бе случило? Той хвърли поглед назад към Бенет и Теро. Бяха добри в салонните свалки и изнудването или в неутрализирането ни безпомощни копиеносци, но нямаха шанс да се справят в истинска битка, не и срещу някоя като Анборн.
Беше пророкувал ожесточено цяла седмица и, въпреки че бе убеден, че тя е закотвена във Форенса, безпокойството му продължаваше.
Фълс, един от стражите на Лунната кула, бе сънародник от Аргънди с дълги, кестеняви коси почти покрити от традиционния конусовиден шлем. Сордел остави стражаря да затършува за ключовете си и тъкмо преди да отключи, магът сам отвори вратата с лек жест на ръката си. Наслаждаваше се на тези малки демонстрации на надмощие: те го отличаваха и караха хората да се притесняват, когато са покрай него — компенсираха толкова много други неща.
Бенет се смееше на някоя остроумна шегичка на Теро. Той ги изгледа и им направи знак да побързат и задвижван от безпокойството си се изстреля без усилия по стълбите, оставяйки помощниците си далеч зад себе си.
Най-високата стая в Лунната кула имаше три огромни прозореца. Дори и да изглеждаха отворени към откритото небе, те бяха под постоянна защита от птици, насекоми, дори и от нахлуването на вятъра. Пророкуването работеше най-добре под светлината на звездите — беше свързано с потока на енергията и неговото нарушаване, Сордел бе изготвил дипломната си работа на тази тема… ех, как му липсваха колежанските години, когато тъкмо го готвеха за наследник на тогавашния директор, но един ден за нещастие го хванаха да практикува некромантия — а бе върху едни сирачета, дори не можеха да се смятат за нормални деца… Всички онези години след това бяха пропилени, докато Гървон Гейл не го взе под крилото си — той възстанови амулета му и придаде нов смисъл на живота му. За приятелството си и за това, че го оцени подобаващо, Гейл заслужаваше предаността му. Някой ден, когато Гейл се оттеглеше, той щеше да заеме мястото му, но Сордел можеше да чака, не беше като другите с глупавите им планове да завземат позицията му. Всички завършваха с кървава смърт, Гейл добре знаеше кога някой заговорничи срещу него.
Сордел затръшна вратата пред Бенет и Теро. Тази нощ му трябваше пълна концентрация: бе дочул слухове за раздвижване на племената харкун на север, където рядко се появяваха някои от тях. Запали мангала в средата на стаята, хвърли няколко прахчета в пламъците и използва струйките дим, за да оформи въпросите си във видения. Времето летеше неусетно, докато той извличаше картини и ги разучаваше внимателно, определяйки намеренията и враждебността на появяващите се в тях. От света на душите се стичаха вести: картини на лагерни огньове сред пустините, на джафи, движещи се на по-големи групи от обичайното — беше по-лошо, отколкото си мислеше. Трябваше да предупреди Алфредо Горгио да изпрати част от хората си на север, може би дори и някой от техния екип. Може би Арно? Но пък стените… Той изруга. Тогава Вейдия. Щеше да е хубаво да я разкарат от столицата, преди да е успяла да развали допълнително отношенията им с Горгио с безмозъчната си развратност.
Измежду виденията забеляза лекия проблясък на земния гносис на Долман на запад, близо до Ангелската кула, но съзнанието му бе заето да преравя бъдещето, да се опита да определи дали джафите се организираха, накъде се насочваха и кой щеше да ги поведе… изведнъж някакъв дълбок инстинкт го накара да погледне нагоре, тъкмо когато Ангелската кула се наклони, разнесоха се писъци и цялата тежест се стовари върху неговата Лунна кула с непреодолима, неизбежна сила. По-решителният маг може би щеше да има време да реагира, но той остана вцепенен, с неподвижни тяло и съзнание, неуспял да направи прехода от метафизичното към материалното преди всичко около него да се срути, когато едната кула се стовари върху другата.
Елена вече тичаше над вътрешния двор по пътека, оформена от въздушния ѝ гносис, а тримата войни, задържали се във въздуха единствено с нейните сили, следваха следата от искри, която оставаше след нея, без да посмеят да погледнат надолу, където под краката си нямаше да открият нищо. Още преди години бе отбелязала необходимото място върху всяка кула, а сега използва избледняващия гносис на Долман, насочвайки го в по-голямата му част към Ангелската кула, за да я събори в исканата от нея посока. Кулата се залюля, и за секунда изглеждаше, че ще поднесе накъдето си поиска, но в последния момент полетя точно накъдето трябваше. Елена затаи дъх, когато от вътрешността изригнаха ужасени писъци, не след дълго подхванати и отвън, щом мъжете, патрулиращи около парапета на върха на кулите, осъзнаха грозящата ги разруха. На една трета от разстоянието помежду им, куполът на Ангелската кула се удари в Лунната, разби се на парчета и разпрати отломки над защитните ровове, към площада отвъд двореца. Усети как множество животи угасват, когато хората оставаха смазани под тежестта, и се молеше те да бъдат от враговете ѝ, а не някои невинни. Стрела от арбалет лъсна върху защитите ѝ и рикошира.