— Продължавайте! — изкрещя тя към мъжете през рамо, измъчвана от мисълта: Само едно контразаклинание и ще загубя и тримата наведнъж.
Гмурна се в облаците прах, издигащи се от разрушените сгради към площада пред крепостта, където се бе стоварила Лунната кула след сблъсъка.
На допреди малко притихналия и тъмен площад сега цареше хаос. По прозорците се появяваха фенери, ококорени очи преминаваха по разпръснатите навсякъде отломки. Калдъръмените му плочи бяха на парченца, а дървени греди стърчаха напосоки от струпаните отломки като костите на някой поразен огромен звяр. Имаше само няколко тела — Лунната кула обикновено не служеше за жилищно помещение. Елена съзря размазаните трупове на жена от прислугата и на аргъндиеца от личната охрана на Сордел — Фълс. Тя се втурна по въздушните вълни, разчиствайки праха пред себе си, за да открие жертвите си.
Първо намери Теро. Малкото противно леке вече бе мъртво, затиснато под една разбита стена. Не виждаше Бенет никъде, но бе усетила смъртта му, не беше голяма загуба. Но къде беше Сордел? Ето го!
Тя се приземи плавно и изстреля гностичен лъч към разбитото му тяло. Проснатата по очи, разкривена фигура се разтърси, но Сордел не помръдна. Приближи се внимателно, въпреки че от Сордел бе останала единствено безформена маса от разкъсана плът и разтрошени кости. Прикован в рухващата кула, той не бе успял да използва бездушния си гносис, за да излети на свобода. Без никаква предразположеност към земен гносис, той бе успял единствено да се обгърне със защитите си и да се надява да оцелее. Подобен щит можеше и да действа при внезапни атаки, като от оръжие или снаряд, но не можеше да издържи дъжд от тонове камъни, и резултатът беше смачканата форма пред Елена.
Но Сордел имаше и други средства: той бе некромансър, по-труден за убиване и от хлебарките. Елена го беше виждала да се изправя след очевидната си смърт и преди, така че сега не мислеше да рискува. Изстреля още един лъч към него и в този момент дочу тиха въздишка, тъкмо когато Артак тръгна да се приближава към него.
— Артак, махни се оттам!
— Мъртъв е, лейди. Ще се погриж…
Черна искра проблесна от трепващия пръст на мага и уцели джафи воина право в лицето. Той изкрещя, когато гърбът му се изви назад, и се строполи на земята. Елена се затича към него, като продължаваше да изстрелва енергийни лъчи към Сордел. Плътта на воина започна да трепти, понесена сякаш от някакъв невидим полъх, и се издигна в конвулсиращи, резки тласъци. Източва душата му! Rukka! Елена видя с очите си, че вече няма спасение за Артак.
Сордел отвори очи, а Елена се спусна към него, здраво хванала меча си с две ръце. Разби защитата му в лумнали блестящи искри и зарови меча си в червата му. Разплиска се кръв, а плътта му се гърчеше неистово, в опит да затвори раната. Сордел захвърли заклинание за източване на душата и към нея, но тя го посрещна с изцелителни защити, които отслабиха силата му. Не успя обаче да избегне жестокостта му напълно — кожата на лицето ѝ изсъхна, а косите ѝ повехнаха като линееща трева. Устните ѝ се цепнаха в писък на съпротивление, а пръстите ѝ се извиха, вкарвайки цялата си мощ във върха на острието, което проби гръдния му кош и прониза сърцето му. Сордел се гърчеше неудържимо под тежестта на Елена и нададе рев, когато кожата на лицето му започна да се бели, а под нея лъснаха мускули и сухожилия, смес от пулсиращо червено и гноясало жълто.
— Главата му! — изкрещя тя — Отрежете я сега!
Сордел се опита да се вдигне по острието ѝ, сърцето му се набучваше все повече, но тялото му продължаваше да се бори, задвижвано от некромантията. Лилавникава ръка се пресегна и хвана Елена за гърлото, а когато хватът му се затегна, той сякаш започна да източва кръвта от вените ѝ. По ръцете му запулсира енергия, изцеляваща ги, даваща им сили, докато тя се бореше да противостои на атаката му.