— Убийте го! — изграчи дрезгаво тя, докато челюстите на заклинанието му се затягаха и източваха живота от нея.
Той се ухили обезумяло насреща ѝ, тялото му заздравяваше, въпреки усилията ѝ да се изтръгне.
Сребрист замах на острие, понесено от яростно крещящ мъж, разсече шията на Сордел на две. Стоманата преряза плътта и се удари в камъка под нея, а мечът се разби на парчета. Зловещото изражение на Сордел се разкриви и безкожестият му череп се търкулна настрани. Елена падна на колене над проснатото му тяло, облегната на меча си, който все още пронизваше сърцето му. Ръцете ѝ бяха сбръчкани от старост като възлести дърва за огрев. Чувстваше се празна, разбита, костваха ѝ всички сили да вдигне поглед към Лоренцо, застанал до нея със счупен меч в ръка.
— Лори… — гласът ѝ бе пресъхнал и грачещ.
Той се отдръпна, вдигнал ръка в защита. Богове, толкова ли е зле? Зад него, Лука пристъпваше назад от тялото на Артак. В главата на джафи воина, на мястото на лицето му сега зееше огромна дупка. Това щеше да се случи и с нея, ако не бяха защитите ѝ и изцелителният ѝ гносис. Навсякъде около тях се разнасяха камбанен звън и крясъци.
Лука изрече задъхано:
— Доня Елена! — и посочи към главата на Сордел.
Едва доловимо тя зърна как широко двадесет сантиметра многокрако насекомоподобно се плъзна от устата му. Вдигна сбръчканата си дясна ръка и запрати лек лъч по него, но бе прекалено бавна — противното същество се скри сред отломките и тя го загуби от поглед. Мамка му!
— Какво беше това? — изпъшка Лука.
— Останалото от Сордел — изрече дрезгаво тя. Опита се да открие Вейдия със съзнанието си, но не ѝ бяха останали никакви сили. — Трябва да вървим, Вейдия ще пристигне, а ако тя ни хване, сме пътници.
Лука се наведе над Артак, прошепна нещо и го остави на мястото му. Лоренцо все още я гледаше вторачено с недоумение.
— Елена, можеш ли…? Какво се случи?
— Нищо… нищо ми няма. Ще се оправя… просто ми източи всички сили.
— Но косата ти… — промълви той, сякаш му се гадеше.
— Какво? — тя издърпа един косъм от главата си и преглътна. Косата ѝ бе станала сребристосива. — Това не е нищо, Лори… можеше да е много по-зле.
Тя се изправи на крака, чувстваше се отчайващо отпаднала. Заклинанията на Сордел я бяха изправили на ръба на силите ѝ.
Лоренцо се приближи и неохотно я обгърна с ръка и ѝ помогна да се изправи. Изглеждаше сякаш едва понасяше да я докосва.
— Съжалявам, Лоренцо — изсмя се тя жалостно. — Сигурно вече няма да желаеш целувките ми.
Елена се навеси вътрешно от отвратителния истеричен начин, по който бе прозвучал гласът ѝ, а и на самосъжалението в думите ѝ. Притисна се в младия рицар, а той извърна поглед към нея: изражението му бе неразгадаемо, но ръцете му не я пуснаха.
— Запазвам си една за по-късно.
— Изведи ни оттук и ще ти я дам веднага — изрече дрезгаво тя, а мечът ѝ се тресеше в съсухрената ѝ ръка.
Лука Фъстиниос изведнъж побягна, прескочи купчина потрошени камъни и започна да рови в разпръснатите отломки.
— Лейди Елена, вижте!
— Какво? Лука, трябва да се махаме от тук, веднага…
Но дребният джавонец не ѝ обърна внимание. Наведе се, след което се изправи внимателно, държейки нещо в ръце. Обърна се към тях с широка усмивка. Държеше Солинда Нести. Принцесата беше в безсъзнание и охлузена, но без съмнение жива.
Лоренцо стисна ръката на Елена и ѝ прошепна:
— В името на Сол и Луна, това е принцесата!
Елена зяпна изумена. Сигурно е била в някоя от по-ниските стаи на Лунната кула, помисли си тя, но как въобще е оцеляла? Дали е имала защити около нея, или пък са я държали в клетка? Въпросите ѝ обаче можеха да почакат, точно в този момент трябваше да се махнат най-бързо от там.
— Да я изведем от тук — изграчи тя.
<Това ти ли си, Елена?>
Съзнанието на Вейдия проникна в нейното. По дяволите.
— Трябва да тръгваме, сега! Лука, ще можеш ли да носиш принцесата? Хайде!
Тя се освободи от ръцете на Лоренцо и изля последните си сили в краката си в опит да противостои на заклинанието на Сордел. Чувстваше се напълно смазана — предоставиха ѝ нежелан по-ранен поглед към старостта. Усещаше краката си като крехки съчки, а изтерзаното ѝ гърло я болеше, дори само като си поемаше дъх.
Страхът обаче им дишаше във врата и те започнаха леко да подтичват. Първоначално пробягваха по празни улички, но изведнъж зад тях затрополиха копита и те свиха в една алея. На следващата пресечка Лука прехвърли Солинда на Лоренцо и зареди стрела в арбалета си. Изтича няколко крачки назад, приклекна на едно коляно и стреля към уличката, от която бяха дошли.